— Не се ли предполага да добавиш и „изключително красива“ и „поразяващо интелигентна“, щом ще се разливаш в безсмислени комплименти? — Би било прекрасно, ако можех да му повярвам, но разумът ми винаги ми създава проблем в подобни случаи и отказва да приеме нещо за истина, само защото го желая силно.
— Говоря сериозно. Но трябва да добавя, че наистина си невероятно красива. — Звучеше искрено.
Поклатих невярващо глава.
— Елинор е невероятно красива. Аз знам коя съм и каква съм, и със сигурност не съм красива. Но съм достатъчно приятна на външен вид, така че нямам проблем с това.
Лицето му се промени странно, когато споменах Елинор.
— Не, Елинор е нещо друго. Ти си красива. Особено когато ме зяпаш с онова снизходително изражение — Боже, тоя е такъв задник… Да. Красиво е.
Изучавах внимателно ръцете си; светлинките от радиото хвърляха странни отблясъци върху тях, сякаш светеха отвътре. Най-накрая проговорих, като се опитвах да звуча небрежно:
— Можеш да го кажеш още веднъж.
Но той не го повтори. Вместо това каза:
— Ти си различна.
Звучеше така, сякаш най-големият комплимент в света беше да наречеш някого „различен“ — различен като съвсем нов вид пеперуда, не като момиче, облечено с жилетка, сред морето от мацки с къси блузки, разкриващи пъповете им.
Усетих как Люк се намести на мястото си, за да погледне през предното стъкло навън, в мрака.
— Ти си като мен. Ние предпочитаме да наблюдаваме света, нали? Не сме играчи.
Но аз не бях наблюдател на този свят, малката планета в границите на тази кола. В този свят, изпълнен с летния аромат на Люк, бях незаменим участник. Не бях сигурна дали искам да се разплача, или да грейна с най-голямата усмивка на света.
— Ди — каза Люк внимателно. — Къде си?
Погледнах към него.
— Точно тук.
Той поклати глава.
Усмихнах се смутено.
— Представях си живота си, ако тази кола беше целият ни свят, цялата ни планета.
Люк прокара разсеяно пръст по волана, един кръг без край.
— Планета с много привлекателни извънземни. — Протегна се към мен и нежно очерта съшия кръг по горната част на дланта ми. Побиха ме тръпки. Мекият му, равен глас беше напълно лишен от емоции, когато попита: — Все още ли си ми ядосана?
Бях притворила очи, докато пръстът му се движеше нагоре към рамото ми — допирът му беше съвсем лек, като полъх. Гъделичкаше ме по начин, който ме караше да стискам зъби и да задържам дъха си. Люк се наклони към мен и целуна устните ми също толкова нежно. Затворих очи и го оставих да ме целува отново и отново; опираше се с една ръка на таблото, а другата беше поставил на шията ми. Фаровете на някаква минаваща покрай отбивката кола светнаха така силно, че лъчите преминаха дори през спуснатите ми клепачи.
— Искаш ли да спра? — прошепна Люк.
Разтърсих глава. Той ме целуна пак, захапвайки нежно долната ми устна. Това направо ме побърка. Изведнъж, напълно нелогично, в главата ми се появи една мисъл — „Значи така ставало“. Дори не бях сигурна дали го правя правилно. Да не би да се лигавех прекалено много? Харесва ли му? Какво, по дяволите, се предполага да правя с езика си?
Част от мен обаче беше имунизирана срещу съмненията и започнах да го докосвам така, както ме докосваше и той. Чувствах се много странно — все едно седях на задната седалка и наблюдавах как се целуваме с Люк. Виждах как мигащите светлинки от таблото осветяваха едната страна на лицето ми, докато повдигах брадичката си към устните му. Виждах как езикът му внимателно проследява моите устни по цялата им дължина. Както бях така, извън тялото си, наблюдавах как се отпускам на ръката му, докато той ме притиска на една страна, а пръстите му приглаждат гънките на тениската ми. Чувах как дишам все по-тежко, как очите му се притварят. Усещах пръстите му на бедрото си — питаха ме дали могат да продължат нататък, към места, които аз самата все още не познавах.
Застинах и Люк се отдръпна светкавично назад с виновно изражение, сякаш ръката му беше действала против волята му. Гласът му трепереше.
— Съжалявам.
Искаше ми се да кажа: „А аз не“, но не знаех дали наистина беше така. Не знаех какво искам. Прошепнах неуверено:
— Няма нищо. — Но и в това не бях сигурна.
— Извинявай — продължи той. — Нямах намерение да… — Затвори очи за миг и после ги отвори отново. Обърна се напред.