Устните му се повдигнаха леко в усмивка.
— Разбира се. Ето ти една — все още съм очарован от теб.
— Това не е тайна.
— Може би не, но като се вземат предвид обстоятелствата, е направо изумително.
Нацупих се.
— Не мога да взема предвид обстоятелствата, защото въобще не ги познавам.
— Не се цупи. Изпей ми друга песен. Истинска. Нещо, което кара хората да плачат.
Запях „Fear a’Bhata“ — „Тъжният моряк“. Никога не бе звучала толкова тъжно и толкова красиво, защото този път я пеех специално за него. Досега не бях изпитвала желание да пея за някого — така ли се чувстваше леля Дилия, когато излизаше на сцена?
Той притвори очи.
— Влюбен съм в гласа ти. — Въздъхна. — Ти си като сирена, която ме повежда към опасни места. Не спирай. Изпей ми още нещо.
Исках да го заведа на опасни места, ако аз самата бях включена в бройката им, затова затворих очи и запях „Градините с върби“8.
Акустиката в колата не беше най-добрата, но толкова исках песента да звучи красиво, че се получи. Мисля, че никога не съм пяла тази песен по-добре.
Почувствах го близо до мен секунда преди да усетя дъха му на врата си. Изненадах се от емоцията, която ме прониза в мига, когато устните му се притиснаха до кожата ми. Страх — вярно, беше съвсем за кратко, но въпреки това не можех да го пренебрегна.
Явно съм се стегнала несъзнателно и това ме издаде, защото Люк се отдръпна рязко назад.
— Плаша ли те?
Странен начин да зададе въпроса. Не трябваше ли да бъде само „изплаших ли те“? Нима и друг път съм реагирала така? Дали имаше причина да се страхувам?
Присвих очи, като се опитвах да разгадая изражението на лицето му. Не успях. По-скоро ми се струваше, че мога да видя себе си отразена в неговите очи, че той ми показваше като в огледало собствения ми образ: нещо, свързано с начина, по който бях обсебена от музиката, и с борбата ми да поема контрола върху живота си. Не бях сигурна как и защо, но просто чувствах с цялото си тяло и с цялата си душа, че това, което ме правеше да съм такава, каквато съм — аз, беше в пълна хармония с това, което правеше Люк него.
Отвърнах с въпрос:
— А трябва ли?
Той се усмихна леко.
— Знаех си, че си умна. — После усмивката изчезна. Погледът му се измести някъде край рамото ми и аз се извърнах да видя какво гледа.
Навън, пред колата, с щръкнали нагоре уши, без да помръдва, стоеше чисто бял заек и се взираше в нас с черните си, немигащи очи.
Стомахът ми се преобърна.
Люк гледаше като вцепенен животното известно време, а когато проговори, гласът му беше напрегнат и тих.
— По-добре си тръгвай.
Да си тръгна?
— Ами този…
— Какво този? — попита той спокойно.
Погледнах отново към заека. Знаех, че няма да получа отговор.
— Нищо. Прав си, а и днес имам едно свирене. Майка ми ще ми пили много на главата, ако не се прибера скоро.
Поставих ръка на дръжката на вратата, готвейки се да изляза, но Люк бързо се присегна — под нивото на прозореца — и докосна нежно другата ми ръка, която все още беше опряна на седалката.
Разбрах. Не показвай чувства пред заека. Излязох от колата и тръшнах вратата. След като вече бях навън, заекът се обърна и с лениви подскоци се скри в храстите, сякаш искаше да ме убеди, че е един нормален, миличък и пухкав заек, а не някакво свръхестествено опасно създание от света на феите с воайорски наклонности. Да, ама номерът вече не минаваше.
Ръж притича от другата страна на колата при мен, без дори да погледне в посоката, в която изчезна заекът, и тръгна по пътя. Бяхме изминали около трийсетина метра, когато чух как вратата на колата се отваря и се тръшва отново. Хвърлих небрежно поглед назад, като се преструвах, че гоня някакви несъществуващи досадни комари. Колата беше празна.
Къде беше изчезнал Люк?
Концентрирай се. Все пак би трябвало да има някаква полза от тази тъпа телекинеза. Заслушах се. Нищо. Само повтарящото се цвърчене на чинките в дървесата над мен. Трудно ми беше да се съсредоточа върху нещо толкова абстрактно като звука; имах нужда от по-конкретен образ. Представих си Люк, който ми звъни по телефона и забравя да го затвори. Представих си как сухите съчки пукат под краката му, докато преследва заека в гората, как диша тежко и запъхтяно. Представих си гласа му, идващ отдалече, съвсем приглушено…
8
„Sally Gardens“ (на ирландски „Gort na Sailean“ и др.) — традиционна ирландска песен; текстът е от поета Уилям Бътлър Йейтс. — Б.пр.