— Някога провалял ли съм се преди?
Друг глас, по-плътен, по-рязък. Пронизващ и вледеняващ, сякаш говореха много хора, а не един.
— Никога не ти е отнемало толкова много време.
— Имам си причини за това.
В странно множествения глас се усети нотка на презрение.
— Прекарай я и приключвай с тази работа.
Последва малко по-дълга пауза, а после Люк се засмя.
— Да. Така и ще направя.
Дрезгавият глас не се засмя в отговор.
— Просто я изчукай. Не е сложно, нали?
Този път нямаше забавяне.
— Аз самият нямам търпение.
Впуснах се да бягам, босите ми стъпала се набиваха в пътя. Не исках да чуя нищо повече. Въображаемият ми телефон запиука и прекъсна разговора. Той лъжеше. Той лъжеше дрезгавия глас. Лъжеше. Ако го кажех три пъти, щеше да бъде истина.
Осем
Мама ме докара до мястото, където беше днешният ми ангажимент. Тъй като се занимаваше с кетъринг, всички сватбени агенти и организатори на тържества в радиус от два часа път я познаваха и не беше нужно много време, за да открият, че дъщеря й е музикантка, която може да изпълнява и сватбена музика. Всъщност идеята хич не беше лоша. Обикновено се появявах на сцената трийсет минути по-рано, половин час подръпвах нежно струните, след това изсвирвах добре познатия сватбен марш и накрая получавах доста пари. Струваше си подръпването; двеста долара, които задоволяваха моя наркотичен глад за купуване на дискове за няколко месеца напред, до следващата сватба.
Но точно днес не ми се занимаваше с това и причината не беше в обичайната сценична треска и гаденето. Дори не мислех за предстоящото изпълнение. А само за смеха на Люк. Анализирах всеки нюанс от него, всяка интонация… преценявах дали не си бях въобразила, дали не преигравах… Най-накрая реших, че просто не бива да мисля толкова.
Мама мълча през целия път — вероятно предполагаше, че съм така притихнала, защото ми е прилошало. Но усещах, че и в нейната глава тече някаква сложна мисъл. И бях права. В един момент тя спря радиото.
— Вчера вечерта… — Ето, започна се. Раздразнението се надигна в мен и се пукна като червен гноен мехур.
— Не искам да говоря за Люк — казах рязко.
Все едно й ударих шамар. Тя дори постави ръка на устата си, сякаш наистина я бях зашлевила. Бях нарушила още едно правило, разбира се. Очакваше се да си седя, да изтърпя конското й и след това да кимна с глава и да направя това, което ми каже. Майната му!
Просто я изчукай. Нямам търпение. Приключвай с това. Нервно пригладих официалната синя рокля, подходяща за тържественото събитие, която мама ми беше купила. Мразех тази рокля. Изглеждах така, сякаш я бях изровила от гардероба на някоя стара дама. Трябваше ми само перлено колие и щях да приличам на председателка на някое женско благотворително дружество.
И сега какво? Люк беше другарче с един шибан заек? Защо тогава въобще ми каза за шибаните феи? За да спечели доверието ми да се вмъкне по-лесно под полата ми?
Мама спря колата и аз я погледнах с очакване за предстоящата битка. Но не, това не беше нейният начин. Вече бяхме пред църквата.
— Какво носиш на врата си? — Гласът й беше достатъчно студен, полярните мечки щяха да я приемат с радост сред редиците си.
Ръката ми хвръкна неволно към верижката, на която висеше ключът на Люк.
— Пълна отврат е, особено с тази рокля — каза мама. Леле. Не си поплюваше, явно я бях вбесила.
— Все тая. — Като че ли ме интересуваше с какво съм облечена в момента. Откопчах верижката, навих я и стиснах ключа в дланта си.
— Прибери я в калъфа на арфата, за да не я загубиш. — Мама натисна копчето, за да отвори багажника. — Вземи си телефона.
Взех го.
— Няма ли да останеш?
Гласът й се вледени с още няколко градуса.
— Баба ти ще те вземе. Аз се прибирам, имам работа. Обади се, когато приключиш.
— Добре. Става. Ще се видим вкъщи. — И аз можех да бъда ледена. Извадих арфата от багажника, пуснах „тайната на Люк“ във външния джоб на калъфа и се запътих към църквата. Докато стигна до масивната дъбова врата, мама вече беше напуснала паркинга.
Преддверието на църквата беше сумрачно и просторно, плътно покрито с червен килим. Беше пропито с типичната за старите църкви миризма — миризма на много хора и много свещи, наслоявала се с години. Вътре вече се бяха събрали доста гости. Всички обсъждаха цветята, времето и музиката и за секунда стомахът ми припомни как би трябвало да се чувствам в подобна ситуация.