— Ти трябва да си арфистката. — Жена с руса коса изникна внезапно до мен като онези клоуни, които изскачат от кутии. Успяваше едновременно да ми говори, без да откъсва поглед от събралото се множество и без да сваля усмивката от лицето си. — Аз съм Мариан, сватбеният агент.
Кимнах безмълвно. Ако отворех уста да кажа нещо, сигурно от нея щяха да излязат мълнии и да подпалят сложната й фризура.
— Майка ти ми обясни всичко за теб — процеди през зъби Мариан, все така усмихваща се на влизащите гости. — Тоалетната е право през тези врати.
Изпитах едновременно унижение и облекчение. Минах през вратите и намерих малката, направо древна тоалетна. Отместих встрани украсата от фалшиви цветя, която беше прекалено голяма за тясната стаичка, и повърнах, както си му беше редът. Веднага след това се почувствах по-добре; сега ме измъчваше едно-единствено нещо — онова чувство, което имах, откакто чух разговора между Люк и скапания заек.
Насапунисах ръцете си с натрапчиво миришещия на лавандула сапун и пуснах силна струя вода, за да ги измия. Нещо твърдо се претърколи между дланите ми и преди да осъзная какво става, видях как пръстенът на баба падна в мивката и изчезна в канала.
Изругах и пъхнах пръст вътре, но мивката беше стара, от онези със зейналите канали, които само чакат нечии лични вещи да паднат вътре, за да ги погълнат завинаги. Пръстенът ми беше загубен някъде в канализацията. Естествено, нали точно днес баба щеше да дойде да ме вземе! Направо щеше да побеснее.
Прецакана съм.
Върнах се в преддверието, намерих Мариан и обсъдихме какво и кога да свиря по време на церемонията. И разбира се, след като бях минала през тоалетната, оттук нататък нямах никакви проблеми, свирих чудесно и след половин час държах в ръката си чек за 175 долара.
Общуването и любезните разговори с хора, които не познавам и никога повече няма да срещна, не ми се удават много, така че избягах навън и се обадих на баба.
— Бабо? Мама каза, че ти ще ме прибереш.
— Свърши ли вече?
— Да.
— Ха, доста бързо. Дори посещението при лекаря вече е по-дълго, отколкото една сватбена церемония. — От другия край на телефона се чу някакво думкане.
— Предполагам, че е така. Какво правиш?
— Аз… — друго думкане — боядисвам част от мебел, която очевидно не желае да бъде боядисвана. Но това може да почака. Ще бъда при теб до половин час.
Погледнах към църквата. Тук на тротоара беше доста горещо, но сигурно под близките брези нямаше да бъде толкова зле. Разбира се, можех да изчакам и вътре в църквата имаше климатик — но тогава трябваше да се насилвам да говоря с хората. Казах на баба, че всичко е наред и я чакам, и се запътих към дърветата.
Понасяше се. Беше горещо, но сянката разхлаждаше достатъчно, макар и леко. Подпрях арфата си на една от брезите и реших да се разходя малко между дърветата. Бяха около петдесет, засадени в прави линии, всичките красиви и високи, с толкова гъсти корони от клони и листа, че не можех да кажа къде свършва едното дърво и започва другото. Тревата под тях беше толкова зелена и красива, че приличаше на нещо, което можеш да видиш насън, а не наяве.
Не можех да седна на земята, защото щях да изцапам „безценната“ старомодна рокля от мама. Затова застанах до една от брезите и се загледах в ствола й — кората се белеше на места и отдолу се виждаше голата кожа на дървото. Красиво, но миризливо.
Подуших въздуха. Каква беше тази миризма всъщност? Сладникава, леко плодова и леко гнила. Като окосени детелини, оставени да плесенясат. Определено не идваше от дърветата.
На около три метра от мен видях движение, нещо се мярна и изчезна за по-малко от секунда — като кадър от филм, който си пропуснал, но с част от съзнанието си знаеш, че го е имало. Миризмата на гнило изчезна и после отново се разнесе наоколо. После видях нещо черно. Голямо.
Отстъпих назад, дървото се озова между мен и това, каквото и да беше то. Не бях толкова тъпа, за да си мисля, че просто си въобразявам. Вече не. Нещо проблесна. Движението във въздуха се повтори. Този път беше едва на метър и половина от мен — ярко сияние и после мрак, сякаш бях погледнала право в слънцето, а после съм затворила очи. Образът, който видях в този кратък миг, беше на голямо, тъмно животно, на височина малко над кръста ми, с изпънат напред врат и дълго, дълго, приведено тяло. Готово за…