Атаката дойде иззад гърба ми — толкова внезапна и силна, че ми спря дъха. Паднах по гръб на земята, но не усетих болка. Мислех само за смазващата тежест върху мен и дали ще мога някога отново да дишам. И за ужасната смрад. Миризмата на гнило беше навсякъде, като че ли самата аз вече бях мъртва и се разлагах. Огромна котешка глава, прекалено дълга и тясна, за да бъде обикновена дива котка, се протягаше към врата ми.
Инстинктивно вдигнах ръка нагоре, за да се предпазя от зъбите, които се забиха в мен. Те потънаха в меката част на ръката ми над китката, без да срещнат никаква съпротива. Изпищях, но нямаше кой да ме чуе. Сякаш тази горичка беше на километри разстояние от църквата и сватбеното тържество.
Ръката ми гореше от захапката на котката. Забих пръстите на другата си ръка в очите й и тя ме пусна, ръмжейки. Проблясък. Светкавица. Беше зад мен, с лапи и нокти, забити в земята. Проблясък. Отстрани, дебнеше ме, като че ли бях мишка. Проблясък. Впи отново зъби в ръката ми.
Болката беше толкова силна, сякаш ме изгаряше истински огън. Вкопчих се, удрях, дращех котката, но нямах никакъв шанс срещу железните й мускули. Тя си играеше с мен и сигурно щеше да ме убие. Защото бях измила пръстена на баба в канала. Щях да умра, защото бях шибана идиотка.
Внезапно котката изсъска, завъртя се и ме повлече със себе си, защото все още зъбите й бяха впити в плътта ми. Като в полусън видях друг — човек… Той ме стисна за рамото, а с другата си ръка сграбчи главата на котката.
— Недей — прошепнах аз. — Не е обикновена котка… внимавай…
— Аз внимавам — сопна се Люк.
О, Господи! Какво правеше той тук?!
Котката дърпаше ръката ми на една страна, той — на друга, а аз вече губех съзнание и ми се струваше, че виждам звезди посред бял ден. С друго стържещо съскане котката ме пусна и скочи срещу Люк — изправена на задните си крака, изглеждаше два пъти по-голяма и по-висока от него. Щеше да стане нещо ужасно…
Но докато успея някак да стъпя на краката си, Люк беше сграбчил животното и го вдигна във въздуха. Котката протегна масивната си лапа към лицето му, но той извади отнякъде кинжал и го заби в долната част на челюстта й. Просто така.
Изражението му беше същото, както когато разговаряше с Елинор — спокойно, безизразно, а движенията му бяха абсолютно естествени, тренирани и ефикасни.
Котката падна на земята; мъртва изглеждаше дори още по-голяма. Взирах се в нея, в отпуснатата й шия, в кинжала, забит в челюстта й. Наблюдавах как Люк измъква ножа, избърсва го внимателно в тревата и го прибира под крачола на панталона си. Стоях вцепенена на едно място, не можех да залича от съзнанието си спомена за лицето му в мига, в който уби призрачния звяр.
Люк ме погледна въпросително. С такъв поглед човек гледа улично куче — протяга ръка в очакване дали ще му разреши да се приближи до него. Внезапно си спомних въпроса, който ми беше задал преди — „Плаша ли те?“.
Преглътнах тежко и с изненада открих, че гласът ми се е върнал.
— Изпуснах пръстена на баба в канала на мивката.
Това беше разрешението, от което Люк се нуждаеше. За секунда се озова до мен, хвана нежно треперещата ми наранена ръка и изтри кръвта с тениската си. Огледа внимателно четирите дупки, оставени от зъбите на котката. Пръстите му докоснаха леко синините, които се бяха появили по рамото ми, и белезите от нокти по врага ми, а после ме придърпа към себе си. Стисна ме толкова силно, че ме заболя. Усещах, че е развълнуван и диша учестено.
После ме пусна.
— Къде е ключът? Къде е пръстенът?
Бях останала без дъх, макар вероятно по съвсем неподходяща за момента причина.
— Казах ти. Без да искам, го изпуснах в канала.
— А ключът?
Сведох поглед.
— Мама ми каза да го сваля.
— Майка ти е идиотка! — Люк обикаляше нервно около мен, като ме проверяваше за още наранявания. Забелязах разрези от нокти по дънките му, а на едно място в долната част на крака му, по прасеца, избиваше червено петно.
— Кървиш.
Той спря пред мен.
— Ти също. Можеше да… можеше да бъде много по-зле.
Внезапно си спомних нещо и се сепнах.
— Баба ще дойде да ме вземе всеки момент. Какво ще й кажа?
— Истината.