Не знаех как да реагирам на това, затова просто измънках едно „Аха“. Не ми беше нужно голямо усилие, за да стана отново невидима и Андрю скоро ми обърна гръб. Странно как дори на толкова важен конкурс, където по принцип съм в стихията си, се чувствах точно както в обикновен ден на училище.
Само дето не беше такъв. Докато стоях облегната до вратата на залата за репетиции и слушах идващия отвътре нестроен шум от гласове и инструменти, нямаше начин да забравя защо всички ние бяхме тук. Стотици ученици чакаха да дойде техният ред да излязат на сцената. Да се опитат да спечелят награда на 26-тия ежегоден фестивал на изкуствата на Източна Вирджиния. Да получат шанса си да впечатлят представителите на най-престижните колежи и консерватории, които присъстват сред публиката.
Стомахът ми се преобърна отново и този път знаех, че няма да ми се размине. Затичах се към момичешката тоалетна, която се намираше в приземието под физкултурния салон — там имаше шанс да бъда сама. Подпрях арфата до мивката и едвам успях да се наведа над старата сиво-жълта тоалетна чиния, която вонеше на прекалено много апарат за чистене и прекалено много ученици.
Мразя това. Стомахът ми изкъркори още веднъж. Всеки път, когато свиря пред публика, става така. Знам, че е глупаво да се страхувам от тълпите, знам, че сама съм си виновна за повръщането и нервните кризи, но не можех да ги спра. Джеймс провери в интернет как се нарича страхът от това да станеш за смях пред други хора (катагелофобия) и дори един следобед пробвахме хипноза, съчетана с нежна музика и мотивационни стихчета, за да се преборя със страховете си. Единственият ефект беше, че за известно време и двамата станахме свръхентусиазирани фенове на ню ейдж музиката. После ни мина.
Все още не бях свършила. Тъпата ми коса падаше върху лицето, а отпред беше прекалено къса и неравномерна, за да я прибера отново в опашката. Представих си как излизам на сцената с мръсотии по бретона си. Плача само когато съм напълно изнервена и отчаяна, а в момента бях опасно близо до това състояние.
И тогава усетих как една студена ръка нежно отмята косата от лицето ми и я издърпва назад. Дори не бях чула, че някой е влязъл в тоалетната. Не че това ме изненада — да бъда спипана на място в такова унизително положение си е просто част от моята карма. А по-лошото е, че знаех дори без да погледна, че ръката е момчешка. И определено не беше ръката на Джеймс.
Напълно засрамена, се опитах да повдигна глава, но притежателят на ръката ме задържа и каза спокойно: „Не се притеснявай. Почти свърши“.
И наистина беше така. Най-накрая нямаше какво повече да изхвърлям, цялата треперех и се чувствах напълно празна. Въпреки че не можех да мисля за нищо в този момент, нямаше как да забравя за момчето, което стоеше зад мен. Обърнах се, за да видя кой бе станал свидетел на най-противното и антисекси нещо, което едно момиче може да направи. Ако беше Андрю, щях да го фрасна в лицето, защото се е осмелил да ме докосне.
Но не беше Андрю, а Дилън.
Дилън.
Момчето от съня ми. Ето го, дошъл да ме спаси от публичното унижение и да ме поведе победоносно към заслужените овации на тълпата.
Той ми подаде шепа салфетки и се усмихна обезоръжаващо.
— Здрасти. Аз съм Люк Дилън.
Имаше един от онези меки гласове, които издават абсолютен самоконтрол, глас, който не можеш да си представиш да крещи. Дори сред тази миризлива тоалетна звучеше невероятно секси.
— Люк Дилън — повторих, като се опитвах да не го зяпам. Поех салфетките с все още трепереща ръка и се почистих. Вече познавах това лице. В съня ми образът му беше неясен, замъглен като на всички хора, които човек сънува, но със сигурност беше той. Жилест като вълк, със светлоруса коса и дори още по-светли сини очи. И секси. Това го нямаше в съня ми. — Ти си в момичешката тоалетна.
— Чух те отвън.
— Може ли да изляза? Препречил си ми пътя. — Гласът ми трепереше повече, отколкото ми се искаше.
Люк се отдръпна встрани, за да изляза от кабината, и пусна крана на чешмата, за да си измия лицето.
— Искаш ли да поседнеш?
— Не… да, може би.
Издърпа един сгъваем стол, който беше подпрян на стената, и го постави до мен.
— Бяла си като брашно. Сигурна ли си, че си добре?
Стоварих се върху стола.
— Понякога, след като свърша… с това, припадам. — Опитах да се усмихна, но ушите ми започнаха да бучат. — Един от многобройните ми… ъъъ… чарове.