Това почти ме разсмя.
— Никога няма да ми повярва. Тя е доста разбрана, но не знам как ще й обясня появата на призрачна дива котка, опитваща се да ме убие.
— Ще ти повярва. — Люк посочи към калъфа на арфата. — Ключът вътре ли е?
Кимнах с глава. Той отиде и го извади от външния джоб. Не помръдвах, докато ми закачаше верижката на врата. Ожулените места ме заболяха, когато ключът се допря до тях. Люк целуна кожата ми близо до мястото, където неговата „тайна“ се намести. От допира на устните му по цялото ми тяло премина тръпка. После той пак ме прегърна и прошепна в ухото ми, само на мен: „Моля те, бъди внимателна“.
Прозвуча така, сякаш се сбогуваше, но не ми се щеше да остана сама, докато дойде баба.
— Тръгваш ли си?
— Ще те наблюдавам. Но тя не би искала да ме види с теб.
Оставих го да се отдалечи на няколко крачки и тогава зададох напиращия отдавна в мен въпрос:
— Какво правеше тук?
Люк сви рамене.
— Ти поиска някой да те спаси. А каквото поискаш, то става…
Девет
Едно от най-положителните качества на баба е също така и едно от най-дразнещите: почти невъзможно е да я изкараш извън релси и да я уплашиш. И мама е такава — и двете притежават умението да „пакетират“ емоциите си и да ги вадят на показ само в много специални случаи. Очевидно да ме открие с наранявания и белези от битка със свръхестествено зло същество не влизаше в категорията на баба за „специални случаи“.
Тя просто ми помогна да прибера арфата в колата, взе покапана с боя кърпа от задната седалка и я постави на мястото до шофьора, за да не изцапам с кръв мъхнатите й сиви калъфки, които миришеха на портокал от препарата за чистене. Запали двигателя, без да каже и дума.
Посочих раните си; донякъде се гордеех с тях. Бяха възможно най-добрият вид рани — изглеждаха ужасно, но всъщност не боляха чак толкова много. Жалко, че гледката на съсирената кръв бе пропиляна пред очевидец като баба, чието състрадание беше прибрано в същата кутия, в която държеше и другите си емоции.
— Имаш ли кърпички или някакви салфетки?
Докато тя изкарваше колата от паркинга, аз дискретно погледнах в огледалото за обратно виждане с надеждата да открия някаква следа от Люк, но се виждаха само стъблата на брезите. Чудех се какво ли ще стане с тялото на гигантската котка.
— Мокри кърпички в жабката — каза баба. — Ще те почистим по-добре вкъщи.
— В твоята къща? — попитах за всеки случай, докато ровех из жабката.
Баба погледна към мен за първи път, откакто се качихме в колата, и аз примигнах притеснено, защото видях познатия поглед на мама — само бръчиците в ъгълчетата на очите бяха повече.
— Наистина ли искаш да обясняваш на майка си какво е станало с роклята ти? Все още пазя твои дрехи в гардероба си.
Значи Люк беше прав. Тя щеше да повярва, ако й разкажех истината.
— Какво беше? — Гласът й беше спокоен и безизразен, сякаш ме питаше „Как си?“ или „Добре ли мина денят ти?“.
Въздъхнах, изумена от това, което се готвех да й разкажа, и после описах цялото нападение — от загубата на пръстена до спасяването ми от Люк. Последната част ми достави голямо удоволствие, защото сякаш й натривах носа след начина, по който тя се държа с него на алеята пред вкъщи. Очаквах баба да ми изнесе една поучителна лекция, лишена от емоция и страст, но първоначално тя не каза нищо. В колата се възцари пълно мълчание, не се чуваше нищо, освен звука на гумите, фучащи по изпъстрения със сенките на надвисналите дървета път.
Най-накрая тя каза:
— Ще поговорим за това, след като те почистим.
Не бях сигурна, че разговорът ни ще бъде различен, ако съм облечена с други дрехи, но с баба беше също толкова опасно да се спори, колкото и с мама. Не си проговорихме повече, докато не стигнахме до старата й къща, построена във формата на буквата L, която си беше истинска селска ферма и се намираше в центъра на поле с царевица.
— Дрехите са горе, в стаята за гости. На рафта в гардероба. Ще ти направя чай. — Баба се запъти към кухнята, а аз към горния етаж.
В селската къща винаги ставаше течение, независимо колко горещо беше отвън, а в стаята за гости беше най-зле. Баба беше покрила скърцащия, нацепен дървен под с цветна плетена черга, а по снежнобелите стени висяха ярки абстрактни картини, но въпреки това там винаги ми беше ужасно студено. Студено като противна-ледена-тръпка-в-главата, а не като вземи-си-пуловера. Татко ми беше казал, че това е била стаята на леля Дилия и че като дете тя претърпяла някакъв инцидент и за малко не умряла там. Дори без частта с умирането фактът, че тази стая беше спомогнала за оформянето на очарователния характер на Дилия, беше достатъчен, за да я мразя.