Грабнах дрехите си от гардероба — ето къде били любимите ми стари дънки! — и се преоблякох в банята. Докато миех засъхналата кръв от кожата си, си спомних чувството, което изпитах, когато Люк ме дръпна и стисна силно в прегръдката си; спомних си аромата на тялото му. В стомаха ми се оформи топка… като от нерви, но този път усещането беше хубаво, някак гъделичкащо.
Къде си сега?
Слязох при баба в кухнята, като примигвах от силната слънчева светлина, влизаща през прозорците. Тя пъхна чаша студен чай в ръката ми и ми махна да седна на стола до кръглата маса.
Огледа внимателно ръката ми, за да види дали съм я почистила добре.
— Знаеш какво стана там, нали?
Почувствах се леко глупава.
— Феи?
Тя ме погледна гневно.
— Не произнасяй името Им. Ако кажеш думата, Те ще те чуят. Има причина, поради която старите хора Ги наричат „добрите съседи“ или „малкият народ“. Другата дума е по-скоро като обида. Груба е.
Отпих от чая. Баба никога не го подслажда достатъчно — рафинираната захар е вредна за теб, или нещо подобно.
— Щом си знаела за Тях, защо не каза? Защо остана само с това — „на ти този грозен пръстен“, без да ми обясниш нищо?
Баба стисна устни, но си личеше, че се опитва да не се засмее.
— Значи затова го изпусна случайно в канала?
— Наистина стана случайно!
— Хм… Те винаги са се притеснявали малко от жените в рода ни.
Притеснявали се малко. Току-що бях почти сдъвкана от котка, в сравнение с която акулата от „Челюсти“ приличаше на раздразнителна златна рибка. Ако това беше признак за леко притеснение, направо нямах търпение да видя останалото!
Баба барабанеше с пръсти по масата.
— Според Тях вече си на подходящата възраст да започнеш да Им създаваш проблеми. Повърхностни създания. Не мисля, че Им се занимава с нещо старо или грозно. Интересуват се само от чисто нови играчки. — Сви рамене, все едно говореше за проблем с мравки в кухнята или нещо подобно, напълно банално и ежедневно. — Затова ти дадох пръстена.
— Държиш се така, сякаш няма защо да се страхувам от Тях.
Тя отново повдигна небрежно рамене.
— Ако носиш желязо със себе си, Те наистина не могат да ти направят нищо. Защо според тебе в новините няма постоянно истории за подменени или отвлечени деца? Днес навсякъде около нас има желязо. Те тормозеха майка ти и Дилия, когато бяха малки, и после се отказаха.
Информацията ми дойде в повече. Моята праволинейна и методична майка да е имала вземане-даване с феи? А мисълта за Дилия и тези създания беше още по-абсурдна. Можех да си представя картинката. Феите: Ела при нас, момиче. Дилия: Защо? Феите: Ще изпиташ нечувани наслади и ще получиш вечна младост. Дилия: Ще изчакам по-добро предложение. Е, имате ли да добавите нещо?
— Защо не ми даде пръстена по-рано? При раждането ми например…
— Наистина мислех, че са се отказали от нас. Но после го видях и разбрах, че са се върнали.
Не беше нужно да питам за кого говори. Стомахът ми се преобърна отново, само че този път си беше от нерви, а не от трепетното чувство, което изпитвах при спомена за Люк. Не знаех какво да кажа. Всяка моя дума щеше да издаде нарастващото ми увлечение по него, а не мисля, че баба щеше да одобри това. А дори да успеех да задам въпроса с невинен глас, не исках да чуя отговора й.
Спомних си отново как той ме спаси и ме прегърна след смъртта на котката. Хванах се за този образ като моряк за мачта при задаваща се на хоризонта буря.
И бурята дойде.
— Той е един от Тях, Диърдри.
Разтърсих глава.
— Знам това. Видях го преди двайсет години и той изглеждаше по същия начин, както онзи ден.
Сигурно се беше припознала.
— Той дойде точно преди да се появят останалите от Тях. Беше тук за Дилия.
Успях да отроня няколко думи.
— Той ме спаси, бабо. Забрави ли това?
Тя сви пренебрежително рамене. Прииска ми се да я зашлевя заради лекотата, с която скачаше върху сърцето ми.