— Това е игра, Диърдри. Те обичат игричките. Жестоките спортове. Не си ли спомняш старите приказки, които ви разказвах за „лека нощ“? Гатанки, имена и подли номера. А и Те не те искат мъртва, мила. Те искат да те откраднат, да те вземат при себе си. — Баба погрешно разтълкува погледа ми и необичайно за нея в гласа й се прокрадна съчувствие. — О, не се страхувай! Ще ти намеря друго желязно бижу.
Извадих верижката изпод тениската си и тикнах ключа към лицето й.
— Той може да докосва желязо, бабо. Ти каза, че Те не могат да го правят. Е, той може. Нямаше проблем да докосне пръстена и ми даде и това. Предупреди ме за Тях. — Прибрах ядосано верижката на врата си. — Не мисля, че е от Тях.
Баба отвори кутията си с емоции толкова, колкото да пусне едно леко намръщване да излезе навън.
— Сигурна ли си, че може да докосва желязо?
В главата ми ръцете му докоснаха кожата ми близо до ключа и задържаха моите пръсти, макар да избягваха допира до пръстена.
— Сигурна съм.
Тя пусна още едно, този път доста по-сериозно намръщване от кутията.
— Трябва да е някакъв вид нечистокръвен, мелез… нещо като… Виждала ли си го да ползва капки за очи?
Сърцето ми започна да бие по-бързо при думата „нечистокръвен“, но спря, когато тя спомена капките. Не отговорих, но лицето ми й каза всичко, което искаше да знае.
— Използва ги, за да може да Ги вижда. — Изправи се и бутна стола си назад. — Трябва да потърся нещо, което да му подейства.
Не можах да се въздържа.
— Наистина ли трябва?
Баба ме погледна отново, погледът й беше суров.
— Диърдри, всичко, което ти е казал, е лъжа. Те нямат душа. Те нямат приятели и не знаят какво е любов. Те си играят. Като големи, жестоки деца, които постоянно искат нови, лъскави играчки. Ти си лъскава и нова. Той си играе с теб.
Уплаших се, че ще заплача, но очите ми дори не се бяха насълзили. Може би трябваше да съм гневна, да се ядосам, но не изпитвах нищо. Бях толкова пълна с това нищо, че празнотата в мен бе добила плътност и се беше превърнала в нещо.
— Върви да полегнеш на дивана, почини си. Ще бъда в ателието си. Когато свърша, ще те закарам у вас.
Не й отговорих, защото нищото няма глас. Направих каквото ми каза, отидох в дневната и легнах на дивана. В главата ми беше образът на Люк, който идва при мен, прегръща ме и намира в прегръдките си само едно нищо. Това, което беше останало от мен.
Гледах повторенията на „Ченгета“, докато сенките се издължиха и стигнаха чак до ръба на бялата плетена кушетка. Осемстотното ченге разбиваше осемстотния престъпник на покрива на колата му, когато телефонът ми звънна. Погледнах номера и вдигнах.
— Здрасти.
— Привет, Ди! — Гласът на Джеймс прозвуча въодушевено от другата страна.
Не можах да докарам същия ентусиазъм.
— Извинявай, че не ти звъннах днес. Аз съм…
— При баба си. Майка ти ми каза. Звучеше по-ядосано от раздразнен от туристи бизон. Да дойда ли да те взема и да излезем малко?
Обмислих бързо предложението. Не знаех какво точно искам, но да бъда сама в този момент не беше сред желанията ми.
— Страхотна идея.
— Надявах се, че ще го кажеш — отвърна Джеймс и в същия момент чух как отвън се затръшна врата на кола. — Защото вече съм тук и щеше да бъде тъпо да се прибирам до вкъщи сам.
Чух как се отвори и външната врата с мрежата против гадинки. Джеймс ме намери в дневната и аз се надигнах, за да отместя купчината с книги по холистична медицина от другия край на дивана и да му направя място.
Той постави голяма картонена кутия на масичката.
— Знам, че баба ти не си пада по тези неща, затова ти донесох истинска храна от „Лепкавото прасе“. — Забеляза ръката ми, която беше чиста, без кръв, но раните от зъбите на котката личаха ясно. — Добре ли си?
Изглеждаше толкова нормален и безопасен, седнал до мен със загорелите си от слънцето ръце и тениска с надпис „Сарказъм: още една услуга, която предлагам“. Изглеждаше така, както всяко лято, откакто се познавахме, и ми напомни за всичко, което май вече не можех да имам. Около половин секунда се борих смело с внезапния пристъп на емоции, а после избухнах в сълзи.
— Хей, хей! — Джеймс седна до мен на кушетката и ме гушна, за да поплача с лице забито в „саркастичната“ му тениска. Не ме попита нищо, нито ме накара да обяснявам какво е станало, защото той е такъв приятел, на границата на съвършенството. Като се замислих за това, се разплаках по-силно. А после си дадох сметка колко жалък е целият този рев, което ме разплака още повече.