Джеймс ме притисна по-близко до себе си и аз започнах да треперя. Ръцете му се обвиха около мен като жив пуловер. Зъбите ми тракаха. Най-накрая изстрелях:
— Мисля, че съм в шок.
Той изтри сълзите от бузите ми с изписаната си с мастило длан.
— Това има ли нещо общо с изпохапаната ти ръка? Защото ако тези белези са били тук и преди, не си ги спомням. А аз имам, как да кажа, набито око за детайлите.
Изхленчих жалостиво:
— Ако имах камера, когато ги получих, щях да забогатея. Беше гигантска котка, или поне нещо, което приличаше на котка… не знам… — Преглътнах нова серия от тъпите сълзи и неволно потреперих отново. — Кога ще спре това треперене?
— Когато се успокоиш. — Джеймс стана и ме хвана за здравата ръка. — Хайде, очевидно имаш нужда от една хубава пържола.
Оставих го да ме изправи, вече се чувствах по-добре.
— Имам нужда от зашеметяваща суперпушка за свръхестествени твари.
— Може би имат и от тях. Не разгледах менюто много подробно.
Хрумна ми, че пропускам нещо.
— Трябва да кажа на баба, че излизам. Тя прави някакви вуду магии в ателието си.
Излязохме навън и тръгнахме по каменната пътечка, която баба беше направила към ателието си. Различни билки и красиви високи цветя обрамчваха камъните отстрани, а над тях кръжаха всякакви буболечки, привлечени от аромата им. Засмях се, когато Джеймс размаха ожесточено ръце срещу една пчела, която се осмели да долети прекалено близо до него.
— Подскачаш като малко момиченце — отбелязах.
— О, кой го казва!
Гласът на баба се чу от отворената врата на ателието, което приличаше по-скоро на малка работилничка, пълна с всевъзможни неща:
— Ти ли си, Джеймс?
Джеймс ме последва в замъглената синева на помещението.
— Кой друг да е? — Въпреки че ателието бе осветено от три голи крушки и през отворената врата също влизаше светлина, вътре беше доста мрачно в сравнение с направо ослепяващото слънце отвън. Примигнах няколко пъти, за да свикнат очите ми с разликата.
— Какво те води насам? — Баба вдигна глава от главната си работна маса. Беше преместила встрани кутиите си с бои и с лакове и четките, за да освободи място за последния си проект — нещо, което предполагам, че трябваше да бъде свръхестествен унищожител на феи. Или газова бомба срещу гигантски твари. Или просто репелент срещу досадни насекоми. Каквото и да беше, вонеше ужасно, както когато напръскаш малка стая с прекалено много ароматизатор.
— Едно пиленце ми каза, че Ди е гладна. — Джеймс се промуши покрай малките работни масички и се загледа в дървените табла, изрисувани с преплетени фигури във всевъзможни цветове. — Пристигнах веднага, за да я спася. Знам къде мога да намеря любимите й напоени със сос вредни и мазни гадости.
Баба се засмя. Тя харесва Джеймс. Всъщност всички го харесват.
— Май в момента наистина се нуждае от това. Но е хубаво да има и някой край нея. — Спря за миг, предполагам, че искаше да разбере какво точно съм му разказала, преди да продължи.
Джеймс взе в ръка един камък с дупка в средата и погледна към баба през нея.
— Не искаме никакви свръхестествени твари да я отвлекат нанякъде, нали?
Доволна, баба се зае отново да мачка безмилостно някакво невинно растение в дървената купа пред нея.
— Не, не искаме. Имаш ли нещо желязно у себе си?
— Не.
Баба свали желязната гривна от ръката си и му я подаде. Беше масивна и изтъркана от много носене, със заоблени краища от двете страни, които почти се докосваха.
— Тази ми е последната. Вземи я.
— Мисля, че на теб ще ти е по-нужна.
Тя поклати глава и посочи към зелената пихтиеста смес в купата.
— Това ще върши много повече работа от желязото, когато стане готово. Ако ще се мотаеш покрай Диърдри, ще имаш нужда от гривната.
Джеймс я прие неохотно и разшири малко краищата й, за да му стане на китката.
— Благодаря.
Баба ми махна с омазаната си в зелено ръка.
— Внимавай! И помни какво ти казах. Ще се видим по-късно вечерта. Като приключа тук, ще ти донеса от тази смес. Не казвай на майка си, че ще идвам, защото ще се почувства задължена да направи торта с трюфели или да заколи някое прасе.