Засмях се. Вярно си беше.
— О! И още нещо. — Баба ме погледна право в очите, тонът й внезапно стана много сериозен. — Внимавай какво говориш пред Дилия.
Интересно.
Десет
В „Лепкавото прасе“, единственият истински ресторант в града ни, беше винаги шумно. Все още бе прекалено горещо, за да ядем навън, така че се присъединихме към опашката от гръмогласни и гладни хора, чакащи за маса вътре. Докато вдъхвах аромата на барбекю и висях зад табелата „Моля, изчакайте да бъдете настанени“ с нарисуваното усмихващо се прасе, изпитах усещане за deja vu, за изгубване във времето или нещо подобно. Нещо, свързано с многобройните пъти, които бях идвала на това място през всички тези години, което ме накара да забравя на колко години съм самата аз в момента и какво бях правила, преди да дойда тук. Джеймс ме хвана за лакътя и ме върна в действителността.
— Излез от тунела! — каза той с тих глас. — Диърдри, върни се в земята на живите, върни се при нас, още е рано да следваш светлината… А, приятели, ето я и нея!
Погледнах го смразяващо.
— Стига, просто се бях замислила.
— За други светове, предполагам, ако може да се съди по лицето ти. — Усмихна се чаровно на момичето, което настаняваше клиентите. — Deuce, моля. И без тая димяща гадост.
Момичето беше прекалено зашеметено, за да разбере, така че преведох:
— Две места за непушачи, ако обичате.
Девойката кимна безмълвно и ни поведе към масата. Седнахме един срещу друг. След като тя си тръгна, аз се приведох леко към Джеймс.
— Сладка е.
Той взе менюто (като че ли не го знаеше наизуст) и промърмори:
— Не проявявам интерес. — Гледаше гърба на менюто; прасето от предната му страна ми се усмихваше в карираната си престилка. — Това е щастливият ти ден. Оказва се, че тази вечер специалитетът на готвача е именно зашеметяваща суперпушка за магически създания.
Дръпнах менюто, с което се опитваше да прикрие лицето си, и му казах:
— Тя беше зашеметена.
Джеймс го вдигна отново и се зачете в списъка на ястията.
— Не проявявам интерес, казах.
— Защо не? — Знам, че го притисках прекалено, но изпитвах вина. Бях си паднала доста сериозно по Люк и можех поне да накарам Джеймс да пофлиртува с някого. Така нямаше да се чувствам толкова гузна, че съм предала най-добрия си приятел.
Той смъкна менюто и ме погледна с присвити очи.
— За твоя информация, интересувам се от друга. — Извърна поглед встрани. — Но няма да ти кажа коя е.
Заля ме вълна от облекчение. Благодаря ти, Господи! Дано да е много красива и много интересна, и напълно обикновено човешко същество.
— Знаеш, че можеш да говориш за такива неща с мен. — Добре де, вината пак се завърна, защото аз всъщност не му казвах моите такива неща. — Познавам ли я?
Джеймс сви рамене.
— Може би. — Настроението леко му се подобри. — Тази година е в групата ми по научните дисциплини. — На лицето му се появи нещо като усмивка, но очите му останаха сериозни. Погледнах го изпитателно и той явно изпита желание да потвърди историята си, защото добави: — Казва се Тара.
Странно, докато говореше и аз го гледах в очите, ми се стори, че видях нещо да потрепва около главата му, като капчица олио, плуваща по повърхността на водата. Мигнах.
— Има червена коса — продължи той. Потрепващото олио стана по-плътно и започна да добива форма; върху лицето на Джеймс се появи смътно различимо женско лице, с разпилени отстрани неравни кичури коса. — Къдрава. Зелени очи. — Две сиви очи ме погледнаха от движещото се колебливо очертание, мрачни и замислени. — Ще ми се смееш — добави той. — Тя е готик мацка. — Но момичето срещу мен, с тъмната коса, сивите очи и синята тениска с остро деколте, нямаше грим и определено не беше готик мацка. Момичето, което изплува от съзнанието на Джеймс, бях аз.
Отклоних очи от лицето му, забих поглед в пода и образът изчезна.
— Звучи интересно.
Добре… Може би халюцинирах. Може би просто си въобразявах, че лицето ми плува мистериозно във въздуха като на космически телевизионен екран. Но по-скоро не. Май бях разчела мислите му.
О, по дяволите!
Това беше около хиляда пъти по-трудно за приемане, отколкото ако бях открила, че мога да огъвам лъжици.
Колкото повече мислех, толкова повече се ужасявах. Ако бяха лъжици, щях да се справя. Но не можех до края на живота си да се опитвам да не гледам в очите на хората. Не исках тази сила.