— Защо?
— Първо, познавам Джеймс. Познавам семейството му. Знам, че всичко ще е наред, когато си с него.
— Всичко е наред и когато съм с Люк. — Сетих се как замахва мълчаливо с кинжала си към челюстта на котката и забива острието му в мозъка й, без да се поколебае и за миг.
— Той е прекалено голям за теб. И не е от твоето училище. — Последното изречение беше малко колебливо. Гадаеше.
Вдигнах глава и я погледнах. Слабостта й пролича в тази секунда колебливост. Зачудих се колко ли пъти по време на споровете ни съм имала такава възможност и съм я пропускала от притеснение или нерешителност.
— Права си. Той е тук само за лятото и е по-голям. Знам това. Но нямам намерение да правя глупости. А той е джентълмен. Какво лошо има тогава да общувам с него?
Мама примигна нервно. Не мисля, че беше готова за това. Дали някога досега бях й се противопоставяла? С толкова добре подбрани аргументи? Отпи от какаото си, изглеждаше все така млада и красива, но в лъскавата й броня вече имаше пукнатина.
Можех да изчакам да каже нещо, но не исках. Трябваше да се възползвам докрай от малката си победа.
— А и телефонът ми постоянно е у мен, така че във всеки момент знаеш къде съм. Нали винаги ти вдигам? Ти си ме възпитала така — да знам кое е правилно и кое не. Сега трябва да ми се довериш.
О, по дяволите, това беше добро! Прикрих самодоволната си усмивка, докато отпивах глътка какао. Направо убиец.
Мама въздъхна.
— Предполагам, че си права. Но наистина искам да ме държиш в течение, когато излизаш с него. — Изправи се и се запъти към мивката, за да измие чашата си. Главата й беше очертана като в тъмен ореол от нощта, навлизаща през прозореца. — А какво мисли Джеймс за това?
— Ъъъ… какво искаш да кажеш?
Тя се обърна към мен, изражението на лицето й беше леко смразяващо.
— Нали си умна, помисли малко, Диърдри.
Единайсет
В съня ми Люк седеше в уморения си „Буцефал“ с кръстосани на волана ръце и отпусната върху тях глава. Едва видима в тръпнещия мрак на колата, златната гривна-окова на рамото му — неговата най-тъмна тайна — проблясваше леко.
Не бях в колата, но можех да видя долната част на лицето му, сякаш бях миниатюрен наблюдател, кацнал на скоростния лост. Устните му се движеха, гласът му се чуваше слабо.
— Аз съм Люк. — Паузата между тези и следващите думи се разтегли не в минути, а в часове, в един цял човешки живот. Мъглата се раздвижи зад прозорците на колата. Бледи влажни пръсти оставиха белези по стъклото. — Тук съм вече хиляда триста четирийсет и осем години, два месеца и една седмица. Моля те, не ме забравяй.
Мъглата продължи да се носи заедно с някаква бавна, опасна музика, съблазнителна като обещанието, което сънят дарява на умиращия. Люк протегна ръка и завъртя копчето на радиото.
От уредбата гръмна музика, която ме събуди. Известно време примигвах в тъмното, за да се ориентирам къде съм. Не знаех колко е часът, светлината в дневната беше странна. След това осъзнах, че причината е в мъглата, затиснала прозорците, и в луната, която проникваше през всяка пролука. Изстенах и се надигнах от дивана, като се опитах да разтегна схванатото си тяло. Ръж ме погледна от поста си на пода. Възмутеното му изражение намекваше, че и двамата щяхме да се чувстваме много по-добре, ако бяхме спали в леглото ми.
— Да, но там има от онези… маниаци — прошепнах му аз. Докато се протягах още няколко пъти, мярнах с поглед часовника на стената: два часът посред нощ. Нямаше големи шансове обаче да заспя отново.
Преди да имам време да се замисля какво ме беше разбудило, чух тъп удар по прозореца. Ръж се изправи на крака. Подскочих, по-скоро стресната от внезапното му движение, отколкото от шума отвън. Едно лице изплува от мъглата и се появи на прозореца, като остави отпечатък от притиснат до стъклото нос.
Макар че Ръж започна да ръмжи, аз си отдъхнах още преди да успея да се уплаша. Беше Люк. Той притисна отново носа си до стъклото и направи смешна гримаса. Вдигнах пръст, направих му знак — изчакай една секунда! — и хукнах към кухнята. Взех си едни дънки от пералното помещение и блузата с дълги ръкави, с която бях същата вечер. Чувствах се малко глупаво, че Люк ме беше видял в плътно прилепналото потниче, с което спях през лятото, и с разчорлена коса. Ръж ме последва до задната врата, като продължаваше да ръмжи недоволно през стиснати челюсти.