Тогава си спомних думите на баба. Тихият ми вътрешен глас, който винаги беше съгласен с нея и с майка ми, че дори и с Дилия, прошепна: Феи… Играят си с чувствата ти. Ще те отвлекат надалече. Плашат се от желязо. Стой настрана от тях…
Не знам защо подсъзнанието ми си правеше труда да ме тормози с такива неща. Щом видях Люк на прозореца, знаех, че нищо няма да ме спре да изляза, за да се видя с него. Трябваше. Сърцето ми вече биеше лудо от мисълта, че той е отвън и ме чака, макар да не бе казал и дума. Бях жалка и макар да осъзнавах чудесно този факт, това не ми помагаше по никакъв начин.
Отворих задната врата към странния сребрист чужд свят навън. Мъглата висеше във въздуха, а лунната светлина прозираше през нея, като придаваше поразителен ефект на обичайния пейзаж, който беше като окъпан в блещукащо синьо. Люк стоеше на задното стълбище, облечен в блуза с дълги черни ръкави, които скриваха гривната му, ръцете му бяха пъхнати в джобовете, всичко в него и около него беше синьо и сияещо. Гледката пред мен приличаше повече на съня, който току-що бях сънувала, отколкото на действителност.
— Извинявай, че те събудих. — Не звучеше много извинително.
Затворих леко вратата зад себе си и застанах на стълбите с ясното съзнание, че мама и Дилия спят вътре. Снижих гласа си.
— И без това не спях много добре.
— А аз не можах да заспя въобще. — Озърна се наоколо в мъглата и после отново погледна към мен; на лицето му блуждаеше смътна усмивка. — Сега като се замисля, ми се струва ужасно егоистично, че дойдох да те събудя, за да ме забавляваш в моето безсъние.
Скръстих ръце на гърдите си и повдигнах лице, за да усетя полъха на нежния нощен бриз. Ароматът на нощта беше прекрасен, усещах мириса на окосена трева и уханието на далечни цветя. Нощи като тази те карат да си мислиш, че слънцето е доста прехвалено.
— И как точно искаш да те забавлявам? Мога да танцувам прилично степ, но изглежда доста тъпо на бос крак.
Люк присви очи, сякаш си ме представяше като степ танцьорка.
— Не мисля, че бих искал да видя тази гледка. По-скоро… — Така, както извърташе поглед към блещукащата променяща се светлина, за пръв път изглеждаше несигурен. — Знам, каза, че не искаш да се „упражнявам“ с теб, но би могла да се поразходиш с мен, а аз ще се преструвам, че все още съм само очарован от теб и не изпитвам нищо повече.
Сърцето ми подскочи. Беше ми нужна повече сила, отколкото си представях, за да остана горе на стълбите.
— Дали подобна разходка е безопасна за скромната ми персона?
Не можах да разгадая изражението на лицето му, беше като маска за мен. Въздъхна.
— Вероятно не.
Въздъхнах и аз, а после слязох по стълбите при него и му подадох ръка. Люк погледна за миг протегнатите ми пръсти и после вдигна очи към лицето ми.
— Чу ме, когато казах „вероятно не“, нали?
Кимнах с глава.
— Не ме интересува. Ще дойда с теб. — Исках да спра тук, но думите сами излязоха от устата ми. — Нали това искаш? Да ме омаеш така, че да не знам къде отивам, и след това да ме отвлечеш надалече?
Той се взря в мен.
Мълчанието беше прекалено дълго и ме принуди да продължа.
— Баба ми каза какъв си.
Люк не откъсваше очи от мен, а когато проговори, думите излизаха от него сякаш против волята му.
— И… какъв… съм… аз?
Почти щях да кажа името, но се сетих навреме.
— Ти си един от Тях. Виждала те е и преди. Затова те мрази. Приготвя някаква отвара, за да те държи далече от мен. — Вече не говорех аз, сякаш някой вътре в главата ми водеше собствен живот, а аз не можех да го спра.
Тялото на Люк се вцепени напълно, а гласът му прозвуча напрегнато:
— Мислиш, че съм един от Тях?
— Не знам. И не ми пука. Това се опитвам да ти кажа. Не ме интересува какъв си. — Отстъпих назад, хапейки нервно устните си. Току-що бях пуснала навън всички емоции, които, като жена от рода Монахан, се предполагаше да държа затворени в личната си кутия с чувства и нерви.
Ръцете на Люк се свиха в юмруци.
— Не съм един от Тях.
— А какъв си тогава?
— Не мога да ти кажа. Не мога да кажа на никого. По-скоро бих си тръгнал веднага.
Внезапно се изпълних с надежда, сияйна и искряща.
— Можеш — казах аз.
Той разтърси глава.