— Не мога.
— Не е нужно да казваш нищо. Нека се опитам да прочета мислите ти. — Идеята ми се стори толкова проста и съвършена. Как не ми беше хрумнало преди? Спомних си как бях влязла в мислите на Джеймс. Щом можех да видя това, след като погледнах в очите му само за секунда, какво ли щеше да стане, ако го направех съзнателно и се постараех истински?
По лицето му се четеше колебание. Ако наистина беше такъв, какъвто твърдеше баба, никога нямаше да се съгласи. А може би не беше такъв, но имаше друга причина да ми откаже. Не бях сигурна дали самата аз бих искала някой да прочете мислите ми, макар да нямах какво толкова да крия.
Люк погледна отново към мъглата, а след това се приближи до мен и ме попита съвсем тихо:
— Можеш ли да го направиш?
— Така мисля. По-рано днес се получи.
Хапеше долната си устна. В този момент изглеждаше много сладък, като малко дете, опитващо се да вземе решение.
— Не знам. Толкова е…
— Лично?
— Аха… — Пое си дълбоко дъх. — Добре. Добре. Да го направим. Но не тук. Някъде на по-сигурно място.
Настроението помежду ни се промени, внезапно отново бяхме на една и съща страна. Погледнах към мъгливата синя светлина, покриваща всичко наоколо, и се запитах от кого или от какво трябваше да се пазим сега. И какво има предвид Люк под „по-сигурно място“. Едва ли смята да ходим до града отново. Може би църква? Най-близката беше на десет минути път с кола оттук.
— Наблизо има гробище, нали? — Гласът му прекъсна разсъжденията ми. — Мисля, че го видях.
Кимнах.
— Говориш за гробището зад къщата ни. Старото гробище с големия паметник?
— Около него има желязна ограда, нали?
Замръзнах на място.
— Да, но вратата е разбита.
— Няма значение. Те не могат да минават под железни сводове. А и си имам един от тези, нали? — Притисна юмрука си до челото си. — Божичко, не мога да повярвам, че правя подобно нещо. Нямаш представа колко глупаво ми се струва. — Свали юмрука си и ми подаде ръка. Поех я, а той ме стисна силно. — Най-глупавото нещо на света.
Прекосихме заедно задния двор на къщата, минахме под сребристите дървета и тръгнахме по старата, утъпкана от елени пътека, водеща към гробището. Въздухът около нас трептеше и блещукаше, променяше се, докосваше ни с невидимите си студени ръце, висеше от дърветата като плътна мъгла и искреше сред листата като малки скъпоценни камъни. В тази нощ нямаше нищо човешко, освен нас двамата с Люк, хванати здраво ръка за ръка, заобиколени отвсякъде от толкова плътна магия, че можеше направо да я докоснеш.
Чувствах, че ме наблюдават.
Люк не пусна ръката ми нито за миг, но личеше, че е нервен, и постоянно се взираше в мрака около нас. Всичко в стойката му разкриваше колко е напрегнат — беше стегнат и изпънат като струна, готов за скок, в случай че някой или нещо се появеше от гората. След като видях как се разправи с онази котка, ми беше трудно да си представя врага, които можеше да му се изпречи. Освен ако той самият не беше врагът.
Желязната арка на старото гробище се появи изненадващо сред тъмнозеленикавите дървета и Люк ме бутна бързо да мина под нея, а той самият направо скочи след мен, сякаш едвам избягва някакви невидими хищни челюсти. Погледнах назад и примигнах, защото с ъгълчето на окото си мярнах за частица от секундата сянка, която премина зад арката и изчезна в мъглата. Настръхнах цялата. Помислих дали да не попитам Люк каква беше тази сянка, но после реших, че май е по-добре да не знам. Винаги е по-лесно да си смел, когато си в неведение за истинската сила на противника си.
— Да вървим? — предложих тихичко аз. Люк проследи погледа ми до масивния паметник в центъра на гробището и кимна с глава. Избрахме си път между надгробните камъни и високите сиви кленове. Мъртвите се вслушваха в стъпките ни, когато минавахме над тях. Никога не бях предполагала, че ще се чувствам по-безопасно в гробище, отколкото извън него.
Паметникът се извиси пред нас, снежнобял сред мъглата. Приличаше на триъгълна гробница, по средата на която имаше статуя на мъж, държащ в ръцете си малко дете. Фигурите също бяха направени от снежнобял мрамор, по-дълговечен дори от самия живот, застинал солидно сред мрачната синева на гробището. Покатерих се върху паметника без колебание, защото се чувствах в безопасност в неговата сянка, а Люк ме следваше неотлъчно.
Седнах в по-отдалечения ъгъл, с гръб, облегнат на студената мраморна стена, и се загледах в Люк, който извади шепа гвоздеи от джоба си. Разположи ги внимателно в права линия по външната страна на паметника така, че всички да сочат в една и съща посока, и след това се отпусна в точно противоположния на моя ъгъл.