— Защо? — попитах аз.
— Сочат към вратата. Ще се преместят, ако някой се опита да премине насила през нея. Ако Те преминат през такава тясна дупка. Тяхната… същност ще се сблъска със следващото желязо, което се опита да препречи пътя им — гвоздеите.
Вгледах се в малките железни гвоздеи, без да помръдна.
— Но ти каза, че Те не могат да минат под арката.
Лицето на Люк беше много бледо.
— Повечето от Тях.
Не исках да мисля за това. Прошепнах:
— Все още ли искаш да го направим?
Той повдигна брадичката си дръзко и кимна.
— Какво трябва да направя?
Прехапах устни, внезапно бях започнала да се съмнявам в силите си. Ами ако бърках за случилото се в „Лепкавото прасе“? Може би изобщо не можех да чета мисли. Може би бях халюцинирала. Може би се бяхме впуснали в тази среднощна авантюра, преследвани от нещо, само за да си седим тук, на студения мрамор, и да се зяпаме един друг.
— Ди — каза Люк нежно. — Какво да направя?
Втренчих се в него — светлите му очи блестяха в студения мрак.
— Нека да погледна в очите ти.
Той въздъхна, сви колене към гърдите си и ги обви с ръце. Гласът му беше почти недоловим.
— Само не си мисли нищо лошо за мен, моля те.
След това повдигна глава. За момент не можех да мисля за нищо друго, освен колко хубаво беше да мога спокойно, без притеснение да се взирам в лицето му, да оглеждам правилната тясна линия на носа му, колебливите очертания на устните му и светлите вежди, свъсени над застиналите очи, в които сякаш плуваха ледени блокчета.
Искрящобяла птица размаха криле над главата му, вперила очи право в мен. Подскочих от изненада и в същия миг тя просто се разтвори във въздуха и изчезна.
Люк вече също беше скочил на крака.
— Какво?
Разтърсих глава.
— Извинявай. Видях птица. Изненадах се.
Той се ухили леко притеснено.
— Тъкмо си мислех за една птица.
Седнахме отново един срещу друг и започнах отначало.
— Опитай с нещо друго.
Макар вече да знаех, че трябва да съм готова за всякакви странности, все пак се стреснах, когато на мраморната плоча между нас падна детелина.
— Детелина? — попитах аз.
Люк кимна мълчаливо.
Исках повече. Не само отговори на подбрани двайсет въпроса например. Исках него, изцяло.
— Не мисли за нищо.
Той изглеждаше неспокоен.
— Знаеш, че природата не търпи вакуум, нали? — Но въпреки това кимна в знак, че е съгласен.
Този път започнах да чувствам самото усещане — какво е да виждам в ума му. Челото ми се затопли, щом опитах да се концентрирам, а когато между нас въздухът започна да трепти и да блещука все по-силно и по-силно, усетих и все по-нарастващо напрежение. Поколебах се. Люк ме допускаше в мислите си, но не напълно.
Изведнъж прозвуча тих задъхан тон, но този път не подскочих. Бях сигурна, че идва от трептящата светлина, която беше съзнанието на Люк. Флейтата продължи мелодията и понесе познатия марш около образа на широко зелено поле, обградено от камъни с човешки ръст. Образът се разпадна като пясък, разнесен в миг от бурния вятър, и на негово място се появи мрачен бар, претъпкан с блъскащи се музиканти. От всички страни бумтеше бясна музика, която следваше някакъв ритъм, подобен на вечния пулс на сърцето. Този образ изчезна по-бързо от предишния и бе заменен от друг — връзка с ключове за автомобили, дрънчащи на вратата на кола. И отново, със светкавична бързина се появи нова картина: аз, как отивам на училище за първия учебен ден в гимназията. И друг: млад мъж със златисти кичури в тъмната си коса потупва Люк по рамото.
Усетих, че Люк потрепери, докато се облягаше на мраморната стена на гробницата срещу мен. Пред очите ми със светкавична скорост се редуваха различни образи. Люк, свит почти на кълбо в някакво малко, тъмно пространство, зъзнещ от студ. Цигулар свири рил, а познатата флейта на Люк му приглася. Красива жена хваща Люк за врата, докато той коленичи пред нея. Бели линии, прелитащи между гумите на кола.
И още по-бързи кадри: острие се показва за частици от секундата. Страховито красив нож. Млад мъж пада по лице на мокра улица, ножът, захвърлен край него.