— Значи всеки път, когато ме питаше дали си страшен и дали се притеснявам от теб, е било, защото си убиец? Сериен убиец?
Гласът му отново беше спокоен:
— Не е така, както изглежда.
Присвих се инстинктивно и обвих ръце около себе си.
— О, и как е тогава? Те просто случайно са се нанизали на ножа ти? Нека позная. Било е самозащита. Онова момиче, което видях, е щяло да ти срита задника.
Люк поклати глава.
Дори не го отрече.
— Колко? Колко души си убил? — Като че ли имаше значение. Все едно беше тест по математика и броят на верните отговори може да повлияе на оценката ти. Той беше убиец, без значение колко точно тела лежаха зад гърба му.
— Не ме карай да си припомням.
— Защо? Споменът те наранява? Не мислиш ли, че си наранил тях повече? — Личеше, че го заболя от думите ми, но той не заслужаваше милост. — Колко? — Въпросът ми изплющя като камшик.
— Не ме карай да си припомням.
Вече бях повече от бясна, не можех да контролирам гнева в гласа си.
— Ти си задник. Накара ме да повярвам, че си добър. Накара ме да ти се доверя!
— Съжалявам.
— „Съжалявам“ не променя нищо! Убивал си хора. Не на война. Обикновени хора. Видях ги. Не бяха заплаха за теб. Ти си… ти си чудовище! — Онези образи все още бяха пред очите ми, сцени от последните мигове на живота на десетки хора, мигове, изпълнени с насилие и болка. Мигове смърт. Исках да ги изхвърля от главата си, да премахна някак тази отрова, която ме изпълваше, но не можех. Той не просто ги беше убил — беше заровил и мен в спомените за своите мъртъвци. Сякаш аз го бях направила.
Избърсах потеклата сълза — истинска, не кървава — от лицето си и се отпуснах отново на мраморния под. Гневът ми изчезна така бързо, както дойде. Не исках да изпитвам повече такива чувства.
— Можеш ли да ми простиш? — прошепна Люк.
Избърсах още една сълза, преди да има шанса да потече от очите ми. Исках да го боли толкова силно, колкото ме болеше и мен. Погледнах го и разтърсих глава, чудейки се как е възможно изобщо да ме пита.
— Как бих могла? — Очите му не се откъсваха от мен, умоляваха ме да променя решението си, просеха пощада. Поклатих глава отново. — Не.
Последва дълго мълчание. Стори ми се, че минаха години, преди да проговори отново. Гласът му беше толкова тих, че в началото изобщо не го чух.
— Така си и мислех… — Бавно се изправи и ми протегна ръка. — Хайде. Ще те заведа у вас.
Погледнах ръката му. Нима наистина смяташе, че ще я приема? Тези пръсти, които бяха душили човек? Които бяха стискали ножа и бяха прерязали с него гърлото на невинно момиче? Люк явно разчете мислите по изражението на лицето ми и отдръпна ръката си. Устните му се извиха толкова тъжно надолу, че в друга ситуация биха разбили сърцето ми, но сега нямаше как да забравя кръвта, която беше пролял.
Изправих се сама и гордо повдигнах брадичка. Ако бях научила нещо от майка си, то беше как да си придаваш вид, че всичко е наред, когато не е така. Когато нищо няма да бъде наред никога вече. Внимателно прибрах всичките си чувства в онази кутия, която като че ли се предаваше по наследство на жените от нашия род, вдигнах глава към Люк и казах: „Да вървим“.
Би трябвало да се страхувам. Знаех от спомените му, че би могъл да ме убие, преди дори да си помисля да побягна. Знаех къде държи зловещия си кинжал, в ножница под дънките си, малко под коляното. Но страхът ми бе добре заключен вътре в мен заедно с всички останали емоции и не мислех, че скоро щях да успея да отключа кутията и да почувствам каквото и да било. Може би никога вече нямаше да мога.
Люк въздъхна и прибра в джоба си трите железни гвоздея от входа на паметника.
— За всеки случай искам да знаеш, че няма да те нараня. Не мога.
Пронизах го с леден поглед.
— По същата причина, поради която не можеш да ми кажеш нищо за себе си ли?
Той поклати глава, без да поглежда към мен. Очите му се взираха в гробището, макар през мъглата да не се виждаше почти нищо.
— Не, по съвсем друга причина. Хайде. Преди Те да излязат.