Въпреки че бях заключила всичките си емоции, лека тръпка успя да избяга и да премине през тялото ми. Точно когато Люк каза „Те…“, тръпката изчезна. Може би беше глупаво да се страхувам от Тях, а не от него, но бях убедена, че Те искат да ме наранят. А все още не можех да го повярвам за Люк. Тръгнах след него между гробовете. Движехме се безшумно като духове. Мъглата беше много плътна, но бях почти сигурна, че не вървяхме по пътя, по който бяхме дошли.
— Защо оттук? — прошепнах аз.
Погледът на Люк беше насочен някъде встрани от мен.
— Ще се покатерим през оградата. Те очакват да минем през вратата.
Погледна ме, очите му се спряха за миг на ключа, който все още носех на врата си, и продължиха напред. Мъглата се движеше и трептеше, скривайки дори високите дървета, под които се намирахме. Не видях желязната ограда, докато не стигнах толкова близо до нея, че вече можех да я докосна. Високите до кръста колове бяха солидни и черни по начин, който не можеше да се сбърка с нищо друго около нас.
Люк се хвана за оградата и я прескочи за частица от секундата. Протегна отново ръка, за да ми помогне.
Без да го докосвам, стъпих на долното перило и се прехвърлих от другата страна. Той отпусна ръка и тръгна напред. След секунди осъзнах къде се намираме — в края на пътя, където намерих колата му паркирана. Бяхме на няколко минути от вкъщи.
И тогава усетих миризмата. Познатата сладникава, остра миризма, смесена с уханието на окосена трева. И го чух: звук, подобен на музика, оформящ някаква мелодия в части на мозъка ми, които не мислех, че мога да използвам.
Усетих, че Люк се движи, миг преди въобще да помръдне, а после той ме сграбчи и ме повлече към пътя, стискайки здраво ръката ми. Сега ли беше моментът, в който трябваше да започна да се страхувам от него?
Не беше успял да ме дръпне на повече от няколко метра, когато чух приятен глас, носещ се като песен, да казва:
— А си мислех, че аз не мога да спя.
Отначало не разпознах гласа, но тогава Люк замръзна на място и после бавно се обърна назад. Видях висока снежнобяла фигура да излиза от мъглата и да пристъпва към нас. Ефектът от появата й беше още по-страховит, защото я познавах от много по-обикновена ситуация — и тя не би трябвало изобщо да е тук. Елинор вървеше по средата на пътя право към нас и с всяка стъпка потвърждаваше факта, че не е халюцинация. Не можех да кажа дали причината беше в мъглата, но останах с впечатлението, че тя се материализира на пътя от нищото. Просто ей така. Люк ме стисна още по-силно за ръката и ме придърпа грубо зад себе си, така че да застане между мен и Елинор.
Погледна към нея и попита с безразличен глас, сякаш не беше очевидно, че се опитва да ме прикрие:
— Какво искаш?
Тя се усмихна толкова красиво, че сърцето ме заболя.
— Не може ли срещата ми да е напълно случайна? — Пъхна ръка в гънките на изящната си бяла рокля и извади оттам дълго перлено острие с кръгла семпла дръжка без украса.
— Би могло — озъби се Люк. — Какво искаш, мамка му?
Думите прозвучаха неуместно от устата му, някак отчаяно.
Елинор се изсмя, деликатен звук, който накара дърветата от двете ни страни да потръпнат от възхита.
— Гневът не ти отива, скъпи. — Поднесе лъскавия гладък кинжал към него. — Донесох ти това, тъй като очевидно си загубил своя.
— Не съм го загубил.
Тя ни огледа. Люк ме стисна толкова силно, че ме заболя.
— Да — каза жената най-накрая. — Виждам. — Протегна ръката си напред така, сякаш се готвеше да докосне косата ми, фините й пръсти се насочиха към лицето ми и после рязко се дръпнаха назад. Елинор погледна към тях, изненадана от това, което бяха направили, и после отново вдигна очи към „тайната“ на Люк, висяща на врата ми.
Той отстъпи назад, дърпайки ме със себе си.
— Не я приближавай. Дръж гадните си мръсни ръце далеч от нея.
Елинор изучаваше внимателно ноктите си.
— Хъм… Не знам защо трябва да си толкова груб, съкровище. Бяхме толкова великодушни спрямо закъсненията в графика ти през последните дни. Всички бяха толкова мили с теб. Наистина очаквах да те заваря в добро настроение. Почивката ти беше доста дълга. — Отново протегна ножа към него. — А сега можеш да довършиш работата си и всички да се върнем към нормалния си живот. — Изсмя се и този път потръпнаха листата на дърветата не само около нас, но и надолу по пътя. — Е, повечето от нас.