Представих си как перленото острие минава по шията ми и оставя кървава диря след себе си. Беше убил толкова много хора; изобщо не познавах човека, който държеше ръката ми. Спомних си как заби кинжала си в челюстта на котката. И въпреки това не се страхувах, независимо какво казваха разумът ми и логиката. Не можех да мисля за Люк по друг начин, освен като за мой закрилник.
Без да каже и дума, той поклати упорито глава.
Елинор ни огледа отново, очите й се спряха този път повече върху мен, сякаш ме оценяваше.
— Ох, Люк… И двамата знаем, че през изминалите години си вземал някои погрешни решения, нали? Но мисля, че този е най-лошият избор, който си правил някога. — Думите се процеждаха от устните й, напоени с отрова. — Сигурен ли си, че не искаш да го направиш? Ще стане бързо, ще ги отнеме само миг. Бих го направила вместо теб… но нали знаеш…
— Не. — Гласът му беше твърд, но усетих, че ръката му потрепна.
Елинор се нацупи леко. Изглеждаше толкова красива, че ангелите можеха да се разплачат, а цветята да повехнат от срам.
— И какво да й кажа тогава?
— Кажи й… — Люк спря за секунда, а когато проговори отново, в гласа му имаше нотка на отчаяние. — Кажи й, че се оставям на милостта й. Кажи й, че не мога да го направя и моля за Нейната прошка.
Жената в бяло изглеждаше изумена.
— Не можеш да го направиш?! Да убиеш това момиче? Защо?
— Обичам я. — Гласът на Люк беше безизразен, сякаш казваше нещо напълно обикновено — като „небето е синьо“ например.
Коленете ми се разтрепериха; ако не ме държеше толкова здраво, сигурно щях да се строполя на земята.
Усмивката на Елинор беше толкова сияйна, че не можех да понеса да я гледам. Тя направо искреше с някаква страховита радост.
— О, непременно ще й кажа. Да й предам ли и последната част? — Събра ръце една в друга и прикри с пръсти устните си, като че ли щеше да избухне от невероятната тайна, която й беше поверил.
Люк се накани да каже нещо, но на пътя вече нямаше никого.
Мъглата се вдигаше бавно над асфалта. След една много дълга минута той пусна ръката ми и отстъпи крачка назад, очите му продължаваха да се взират в мястото, където беше стояла Елинор. Хвана се за главата и затвори очи.
— Господи, какво направих?
Добър въпрос. Нямах никаква идея какво беше станало току-що. Помнех само думите — „Обичам я“. Бяха заседнали в ума ми, стояха си там, редом до образите на убитите от Люк хора.
Съчетанието беше ужасяващо. Не можех да мисля за нищо друго, всичко различно просто се разтваряше във въздуха. Взирах се в лицето на Люк, пръстите му бяха заровени в косата, сякаш се опитваше да подреди мислите си. Нови образи запрепускаха в главата ми. Глупави образи — Люк като дете — държи се за ръката на възрастен. Косата му искри на фона на градския залез. Пръстите му удрят по клавиши.
Зави ми се свят. Погледнах встрани и се опитах да се съсредоточа върху своя живот и собствените си спомени, но спомените на Люк продължаваха да проблясват из съзнанието ми един след друг като светкавици. Клепачите ми почнаха да натежават, като че ли умората от безсънната нощ най-накрая си вземаше своето. Искаше ми се да легна на пътя и да заспя на място, но част от мен знаеше, че в изтощението ми има нещо неестествено.
— Какво ми има? — попитах с полузатворени клепачи.
Люк погледна към мен и въздъхна.
— Уморена ли си?
Кимнах леко.
Протегна ми ръка за трети път от гробището насам. Не трябваше да я приемам. Но този път се предадох. Бях прекалено уморена, за да продължавам със съмненията и все още проблясващите из главата ми спомени, а и толкова отчаяно исках да хвана ръката му, че вече не издържах. Подадох му моята, той я хвана здраво и ме поведе по пътя към вкъщи като малко дете.
— Чувала ли си някога за енергийни вампири? Хора, които крадат психическата енергия на другите, за да подсилват своята.
— Аха…
— Тези хора само могат да си мечтаят да бъдат като Елинор, когато пораснат. Трябва да е използвала доста енергия, за да направи онзи трик с изчезването на пътя. Чудя се откъде го е научила.
Препънах се и се изправих отново.
— Защо и с теб не става така? Защо само на мен ми е зле?
— Защото ти си лесна. Защото иска да те нарани.
Каза още нещо, но не му обърнах внимание. Заспивах права. Люк ме пусна и аз незабавно се строполих на земята, доволна, че мога да спра.