— Не, красавице, не заспивай. Хайде. — Наведе се и ме вдигна на ръце, сякаш бях лека като перце. Онази малка частица от мен, която още не беше заспала, ми прошепна: „Не му се доверявай. Кажи му да те свали долу“. Но вместо това зарових лице в меката му черна блуза, познатият мирис ме успокои и аз заспах с мисълта защо всичко в живота ми не е толкова просто.
Събудих се за малко от студения въздух на климатика, който хапеше кожата ми. Люк ме занесе право вкъщи, мина покрай скимтящия насън на кухненския под Ръж и нагоре по тесните стълби, като ме извъртя така, че да не се ударя в стените. Фактът, че дори мисълта за това как мама ще ни открие не успя да ме накара да се измъкна от ръцете му, беше доказателство до каква степен беше изцедила силите ми Елинор. Някак си не се изненадах, че Люк знаеше коя точно е моята стая; движеше се почти безшумно по пода, по-тих от падащ нощем сняг.
Внимателно ме положи на кревата и ме зави с одеялото. Леглото ми се стори прекрасно след две нощи на дивана — меко и удобно. Люк се отпусна на пода така, че очите му да са на едно ниво с моите. Погледнах го през все още полузатворените си клепачи; изглеждаше замислен, изтощен и изцеден… Червената изсъхнала линия от сълзата все още се виждаше на лицето му.
— Има ли някаква надежда за нас?
Примигнах бавно, в главата ми като на киноекран, пуснат от невидим прожектор, се появи нов образ — Люк, който се смее и играе с куче, което прилича на Ръж. Не бях сигурна дали отговорих на глас или само в мислите си:
— Не знам.
Не можех да измисля начин да отговоря на този въпрос, без да знам защо е убил всички онези хора. Проблясък. Образ на пръстите му, дращещи около гривната на ръката му, опитвайки се да я разкъсат. Нов проблясък. Люк от днешно време, пръстите му достатъчно близо, за да ме докоснат, но не успяват…
— Все още ли виждаш спомените ми?
Насилих се да отворя очи и кимнах.
Гласът му беше едва доловим шепот.
— И аз виждам твоите.
Измънках тихо:
— Този път наистина прецаках нещата, нали?
Люк докосна кървавата следа на бузата си — моята кръв — и отпусна чело на ръба на леглото.
— О, Ди. Какво ще правя?
Времето минаваше, но никой от нас не го забелязваше. Спях ли? Проблясък. Образ на Люк как ме целува нежно по бузата, а може би това се случваше наистина. И после дупката, която се отвори в мен, когато осъзнах, че си е отишъл.
А след това заспах.
Трета част
Тринайсет
Събудих се от бипкането на телефона си и приглушените гласове, идващи от стълбите. Мама и Дилия. Всичко беше постарому. За тях споровете бяха като въздуха за другите хора; правеха го инстинктивно и нямаше начин да го избегнат. Зарових отново лице във възглавницата, за да се скрия от прекалено яркото слънце. Явно доста си бях поспала.
Претърколих се по корем и извадих телефона от задния си джоб (добре, че спасих тези дънки от пералното, защото иначе телефонът ми щеше да бъде изпран заедно с тях). Изправих се и се опитах да се разсъня. Струваше ми се, че през последните няколко часа съм била мъртва. Сънят ми е бил толкова дълбок, че изобщо не бях чула многобройните позвънявания.
Люк.
Събудих се на мига, а събитията от мрачната мелодрама, в която се беше превърнал животът ми, изплуваха в съзнанието ми. Погледнах телефона: четиринайсет пропуснати съобщения, три нови есемеса. Всичките обаждания бяха от Джеймс. Започваха от шест сутринта, а последното беше отпреди няколко минути. Проверих и есемесите.
Първото: събуди се, сънливке.
Второто: трябва да говоря с теб.
Третото: обади се на баба си.
Естествено, бях забравила да й се обадя. Набрах Джеймс. Той вдигна, преди да беше прозвучал докрай първият сигнал.
— Какво става?
— Обади ли се на баба си?
Измъкнах се от леглото. Чувствах се като вцепенена от спането с дрехите.
— Не, обаждам се на теб. Звънял си ми четиринайсет пъти, та си помислих, че е нещо важно!