— Важно е. Мисля, че нещо се е случило на баба ти.
— Какво?!
— Наречи го „шесто чувство“. Донесе ли ти онази пихтия, дето я приготвяше?
Дадох си сметка, че баба така и не беше дошла. Почувствах се гузна, че бях забравила за нея.
— Не. Нито се обади. За онова твое чувство от кристалното кълбо ли говорим, или е просто обикновено притеснение?
— От кристалната топка. Моля те, обади й се и виж дали съм прав. Надявам се, че не съм, но от рано сутринта имам ужасно предчувствие. Не можах да спя, дори направих едно малко „Диърдри“…
— Повърнал си?
— Аха. Моля те, обади й се.
— Добре, добре. После ще ти звънна.
Затворих, но преди да успея да набера номера на баба, мама се провикна от долния етаж. В гласа й се усещаше леко неконтролируема нотка, която беше признак, че скоро някой или нещо щеше да изригне.
О. Ами ако беше разбрала някак за изминалата нощ? Щеше да ме изтезава, да ме убие и след това да извърши черен сатанински ритуал, за да ме възкреси и да ме убие отново, ако научеше за това. Мама никога не си беше правила труда да говори за секс с мен — това би я принудило да разбере нещо за моите чувства, — но многократно беше показвала съвсем ясно какво мисли за момичетата, които правят нещо повече с гаджетата си, освен да се държат за ръце. Все още си спомням времето, когато започнах работа в „Ледът на Дейв“ и тя първоначално ме караше до там. Един път видяхме как Сара се целува с приятеля си на паркинга. Тъкмо се чудех защо бих искала някой да си пъха езика в ухото ми, когато мама каза: „Момичета като нея нямат никакво самоуважение. Защо ще си купуваш крава, когато можеш да получаваш мляко безплатно?“.
Запитах се как ли бих се чувствала, ако езикът на Люк беше в ухото ми…
— Диърдри! — извика мама отново. Забавих се още малко, за да се поизтупам и да не личи, че съм се мотала навън цяла нощ с тези дрехи. — Не ме карай да се качвам!
Пооправих се колкото можах и слязох в кухнята. Мама, Дилия и татко бяха седнали в различни точки на стаята, с чаши в ръце. Всички изглеждаха много уморени и притеснени на фона на силната слънчева светлина, нахлуваща през прозорците. Значи щяхме да играем така — трима на един. Не беше много честно.
— Добро утро — казах аз. Ще отричам до последно, такъв беше планът ми.
Мама почти не ме погледна. Отпи глътка кафе, преди да проговори:
— Този следобед си на работа, нали?
Въпросът беше толкова различен от този, който очаквах, че не успях да скрия изненадата в гласа си.
— Да… От един часа.
— Баща ти ще те закара, но Джеймс ще трябва да те върне обратно. А ако той няма да може, се обади и се опитай да се смениш. — Изпи докрай кафето си и остави чашата в мивката. Татко гледаше виновно и предположих, че преди да сляза, е имало спор.
Мама продължи.
— С Дилия трябва да отидем до болницата.
Повторих след нея, вече изплашена до смърт:
— До болницата?
Леля ми извади огромна връзка с ключове от чантата си и стисна здраво ръката на мама.
— Баба ти е паднала, или нещо такова. От болницата не бяха сигурни. Вероятно не е сериозно.
— Паднала е? — повторих аз. Бабите на другите хора падат. Моята не беше от крехкия, падащ вид баби. Тя беше от мъкнещия-влачещия-и-боядисващия-мебели вид. От онези, които стриват разни треви на пихтиести каши, за да прогонват тъмните феи. Не знам защо, но изведнъж се сетих за страховитата усмивка на Елинор малко преди да си тръгне.
— Или нещо такова — повтори Дилия високо, всъщност с доста по-висок глас, отколкото говореше обикновено. — Просто ще проверим дали е добре. Сигурна съм, че скоро ще я пуснат да си ходи. Просто са предпазливи, все пак е на възраст.
Мама я погледна странно, а аз се запитах за какво ли бяха спорили по-рано.
Без да обръща никакво внимание на многозначителните погледи и намеци на майка ми, леля ми насочи царствения си поглед към мен.
— Ти беше вчера при нея, Диърдри. Забеляза ли нещо необичайно?
Хм, не можех да им кажа, че бях прекалено заета със собствените си проблеми, за да забележа каквото и да било. Единственото необичайно нещо вчера май бях самата аз. А, да. И една бясна гигантска котка. Поклатих глава.
— Стори ми се добре.
Мама стрелна Дилия с тържествуващ поглед.
— Хайде, да тръгваме.