Двете се запътиха към вратата и ме оставиха сама с татко. Както обикновено, той беше спокоен; всичко, което би могъл да каже, беше казано от Дилия и мама. Повъртя се наоколо, потърка брадичката си и накрая се обърна към мен:
— Значи се виждаш с онзи флейтист от конкурса, а?
Да говориш с мама беше трудно: трябваше да следваш правилата и да играеш игричките й. С татко беше лесно. Кимнах.
— Харесваш ли го?
Не се притеснявах, но усетих, че се изчервих цялата, когато признах истината:
— Много.
— А той харесва ли те?
— Много.
Татко също кимна и взе ключовете за колата от куката до вратата.
— Радвам се. Отивам да пусна климатика в колата. Ела, когато си готова да тръгваме, става ли?
Излезе през задната врата толкова спокойно, колкото мама и Дилия бяха шумни, а аз се затичах по стълбите към стаята си, за да се преоблека в нещо, което не мирише толкова силно на мокра трева и на стоене навън цяла нощ.
Тъкмо когато се намъквах в новите дънки, телефонът ми звънна. Погледнах номера, но беше непознат.
— Ало?
— Здрасти.
Веднага познах гласа на Люк и въпреки всичко потръпнах. По един хубав начин.
— Ти имаш телефон?
— Вече имам. Никога досега не съм познавал човек, с когото да искам да си говоря по телефона. — Направи пауза. — Ти искаш ли да си говорим?
— Не трябва да го правя. — Сетих се, че татко ме чака в колата и започнах да ровя из чекмеджето за чифт чисти чорапи. — Но искам. Само се надявам да чуя някакво обяснение за това, което видях в главата ти миналата нощ.
От другата страна имаше само мълчание.
— Това телефонната версия на тъжното изражение — Не мога да ти кажа — ли е?
— Предполагам. Сигурно съм се надявал, че ще видиш и нещо, което ще оправдае всички тези… тези неща… или поне ще ги обясни по някакъв начин, когато разчетеш мислите ми.
— Има ли нещо, което може да ги оправдае или обясни?!
Люк въздъхна.
— По-добре си представи, че това е друг телефонен вариант на тъжното ми изражение.
Исках да го попитам за много по-сериозни неща, но любопитството ме тласна в друга посока.
— Какво става, когато не можеш да ми кажеш нещо? Езикът ти замръзва или…?
Нова пауза.
— Болезнено е. Но никога не знам какво точно ще бъде, затова се опитам да го избягвам.
— Ами ако го напишеш?
— Също ще боли. И то много.
— Значи… да ми кажеш кой или какво ти пречи да ми кажеш ще ти причини сериозни проблеми.
— Само при мисълта, че бих могъл да ти кажа, гърлото ми се вледенява — обясни Люк, но усетих усмивката в гласа му. — Ще се видим ли днес?
Замислих се, че това би била доста глупава постъпка от моя страна. И после си спомних.
— Люк, баба е в болница. Мама тъкмо тръгна натам заедно с Дилия. Казаха, че била паднала или нещо подобно. Но…
— Баба ти не е падала — довърши изречението ми той.
Поколебах се.
— Мислиш ли, че може да е…
— Може би. Искаш ли да я посетя? Ще разбера какво е станало.
— Тя те мрази.
— И не е единствената. Ами ние? Може ли да те видя отново? Можеш да кажеш „не“. Е, ще разбиеш всичките ми мечти и надежди, но това си е твое решение.
Нахлузих обувките си, докато продължавах да разсъждавам. Сигурно хормоните ми бяха виновни за всичко. За пълната ми липса на задръжки, морал и разум. Смразяваща купчина тела на мъртъвци, а аз потръпвах от възбуда само при мисълта, че можех да го видя отново. О, божичко, а ако ме целунеше, сигурно щях да експлодирам. Земята вика Диърдри! Осъзнай се. Говорим за убиец, помниш ли? Но може би имаше обяснение за тези тела. Или може би бях жалка с тези глупави надежди. Докато се оплитах в мислите си, на глас казах:
— Значи все пак може и да има нещо, което би могло да оправдае и обясни това, което видях в главата ти.
— Мисля, че ми е позволено да кажа едно положително „може би“.
— И няма да ме убиеш.
По гласа му личеше, че вече не се усмихва.
— Това ти го гарантирам. Ако не друго, това поне мога да обещая. Никога няма да те нараня.
Запитах се какво ли е да имаш нормални отношения, при които не ти се налага да задаваш такива въпроси на приятеля си. Щях ли да изпитвам същото към него, ако беше обикновено момче с обикновен живот и обикновено минало? Взех решението си.