Когато се подпря с ръце на щанда и ни се усмихна, видях как под ръкава на лявото му рамо леко проблясва познатата ми златна масивна гривна. Сара дискретно придърпа малко нагоре престилката си и се облегна игриво на плота срещу него.
— Мога ли да ти предложа нещо?
Луничавия перко премести погледа си от Сара към мен и обратно.
— Не знам. Всичко изглежда толкова… привлекателно. — Сара нацупи леко устни, а аз стоях на мястото си, без да помръдна; по кожата ми пропълзяха тръпки. Някъде дълбоко, под повърхността на собственото ми съзнание, усещах как спомените на Люк за Луничавия се надигаха, готвейки се да изригнат.
— Е, помисли си — каза Сара и посочи към празните маси в заведението. — Не бързай.
Луничавия се приближи до витрината със сладоледите и започна бавно да прокарва пръстите си по горния край на стъклото, като си даваше вид, че разглежда съсредоточено изложените вкуснотии. В главата ми спомените на Люк изплуваха един по един от мъглата на миналото: Перкото, подкарва стадо от млади бичета в реката и се смее при вида на обезумелите от страх животни, които потъват в дълбоката река; Перкото, кръжи около Люк, който държи в свития си юмрук три железни гвоздея; Перкото, гали с ръка окървавената кожа на ужасено момиче, възлите на кожените му гривни оставят бели следи в кръвта. Стиснах зъби, исках да забравя всичко, което бях видяла.
— Толкова е трудно да се избере — каза той, усмихвайки се нежно на Сара. — Мога ли да получа повече, ако не успея да се спра на един вид?
Сара погледна към мен и се разсмя.
— Все още ли говорим за сладолед?
— Кога въобще е ставало дума за сладолед? — Луничавия перко се наклони към Сара, езикът му се подаде леко между съвършените устни.
Аз носех гердана с ключа, но тя нямаше нищо, което да я защити от него. Не можех да повярвам, че ми се налага да предпазвам малката уличница, но се налагаше. Пристъпих напред, отместих с ръка Сара и казах твърдо:
— Мисля, че трябва да си избереш един аромат, иначе няма да усетиш добре вкуса на сладоледа.
За моя изненада Сара не се възпротиви, а се дръпна назад, за да се отдалечи от него. Може би дори и тя имаше граници. Може би дори най-заблудената овца може да надуши вълка, ако той се приближи достатъчно.
Изведнъж Луничавия перко скочи невероятно високо и с изненадваща лекота се метна на щанда, а зад гърба си чух как Сара ахна. Той прехвърли краката си откъм нашата страна на барплота и започна да ги люлее небрежно. Отстъпих назад, за да бъда извън обсега на краката му, а той зацъка с уста.
— О, не се дръж така! Просто си помислих, че Люк няма да има нищо против да сподели новата си играчка. — Ухили ми се — имаше някак гладно изражение — и посочи към ключа на шията ми. — Вероятно мога да ти помогна да се отървеш от това по-късно. — Погледна през рамо към пламтящото на небето слънце. — Много скоро, както ми се струва.
— Изрод! — извика Сара. — Разкарай се веднага или ще повикам ченгетата.
Той въобще не изглеждаше впечатлен от заплахата й. От на пръв поглед празната си шепа пусна на плота в редичка няколко детелини. Те развяха листенцата си като крилца на пеперуда, докато политаха към пода — тъжни, повехнали. От усмивката му отново ме побиха тръпки.
— Мога да ти покажа някои неща, които Люк не може, скъпа моя — промърмори Луничавия.
— И аз мога да ти покажа неща, които той не може. — Джеймс остави вратата да се затръшне зад гърба му. — Скъпи… — Видът му беше доста необичаен — беше облечен с тениска с надпис „Разкарай се от планетата ми!“, а на рамото си бе преметнал като пушка стар железен ръжен. Съчетанието беше невероятно подходящо, особено в този момент.
Луничавия перко се усмихна, показвайки всичките си зъби с леко издаден език, и се плъзна надолу от плота.
— Може би искаш да си поиграя и с теб? — Наведе се отново към мен и ме подуши. — Но тя все пак мирише по-добре. Направо цялата да я изядеш.
Джеймс свали ръжена от рамото си и се приближи небрежно към Перкото.
— Махай се. Веднага.
Луничавия мина на безопасно разстояние покрай него, стигна до вратата, а след това се обърна към мен и ми показа среден пръст.