Ридание

Запях. Започнах плахо, но после гласът ми укрепна. Внезапно осъзнах, че ужасно много искам да впечатля Люк.

Слънцето блести през прозореца и в твойта коса. Сякаш още си тук, до мен, но знам, че туй е лъжа. Ти ще седиш до прозореца, ще прокарваш пръсти през мойта коса. Винаги си бил, до мен, макар да знам, че туй е лъжа…

О, как искам да съм до теб още веднъж. О, как искам да те държа за ръка още веднъж. О, как искам да съм до теб още веднъж. О, как искам да те държа за ръка…

Спрях да пея, защото чух, че флейтата му се присъедини към песента.

— Знаеш ли я?

— Всъщност, да. Пееш ли стиха, в който се разбира, че е бил убит?

Замръзнах.

— Знам само тази част, която изпях. Не знаех, че умира.

— Бедният момък, разбира се, че умира. Това е ирландска песен, нали така? В ирландските песни влюбените винаги умират. Ще ти я изпея. Ти само свири, за да не загубя ритъма.

Засвирих, чудейки се как ли звучи гласът му, когато пее.

Люк вдигна лице към слънцето и запя.

Ту влизаш, ту излизаш от съня ми, а песента на арфата не спря. Със теб умря сърцето ми, любими, в деня, във който ти умря. Излизаш и се връщаш във съня ми и всеки път сърцето ми умира — не ще да пея тази песен вече, не ще да чуя арфата звънлива…

— Виждаш ли, той е бил убит…

— Тъжно — прекъснах го аз.

— … и това е много стара песен — продължи Люк. — Куплетът, който пееш — … да съм до теб още веднъж — трябва да е бил добавен по-късно. Досега не го бях чувал. Но това, което пея аз, винаги е било част от оригиналната песен. Не знаеше ли?

— Не, не знаех — казах и добавих съвсем искрено: — Имаш чудесен глас. От теб звучи като нещо, което си чул записано на диск, съвсем обработено и професионално.

— Ти също — отвърна Люк. — Имаш ангелски глас. По-хубав, отколкото предполагах. А това е момичешка песен. Стиховете са на момиче, знаеш, нали?

Усетих, че се изчервявам. Глупаво е, разбира се, защото през целия ми живот са ми казвали — и то висококвалифицирани професионалисти и хора, които са част от този „бизнес“ — че съм добра. Чувала съм го толкова пъти, че вече не означава почти нищо за мен. Но от неговите думи сърцето ми подскочи.

— Момичешка… — успях само да повторя леко иронично.

Люк кимна.

— Но ти се справяш повече от чудесно. Изобщо не се напрягаш. Звучиш толкова сигурно, толкова овладяно.

Настроението ми моментално се промени от удоволствие в раздразнение. Репетирах „Риданието на влюбената фея“ от месеци, бях украсила мелодията с няколко направо невъзможни извивки и акорди, от които и най-критичните арфисти щяха да бъдат впечатлени. Не мисля, че бих могла да понеса определението „сигурно и овладяно“ дори от загадъчния Люк Дилън.

— Не съм сигурна, че е комплимент, но щом казваш… — успях да процедя през зъби със спокоен тон. Наследила съм темперамента от майка си, но също като нея никога не показвам кога съм ядосана. Просто ставам все по-студена и по-студена, докато човекът срещу мен не се вледени. Мисля, че коментарът на Люк смъкна температурата в отношенията ни някъде между „доста студено“ и „предупреждение за измръзване“.

Той ми се усмихна загадъчно в отговор.

— Не се цупи, красавице. Исках само да кажа, че би могла да напишеш една много хубава интерлюдия — лично твоя — към песента. Да импровизираш малко, да бъдеш по-спонтанна. Нещо да се случи в тази мелодия. Имаш талант за това, просто не си опитала.

Отне ми секунда да пропусна лекия му флирт покрай ушите си, докато осъзная какво ми казва всъщност.

— Добавила съм някои акорди — отвърнах аз. — Но ми отне доста време. Седмици. Дни наред. Предполагам, че бих могла да добавя още нещо на други места.

Той се приплъзна по-близо до масата и вдигна флейтата си.

— Нямах това предвид. Напиши нещо ново.

— Не мога. Ще разваля песента.

Люк отвърна поглед.

— Всички така казват.