Направих гримаса към него в същия миг, в който светкавица освети бледото му лице от едната страна.
— Ще трябва да си смениш името, за да звучи по-чуждестранно. Никой не вярва на родни психари. Но ако имаш акцент…
— Есмералда е хубаво име — започна да разсъждава на глас Джеймс.
Проехтя поредната гръмотевица, толкова силно, че ушите ми кънтяха дълго след това. Смених темата на разговора.
— Просто не мога да повярвам, че Те са й причинили нещо. Така ми каза Люк.
— Знам. — Джеймс ми хвърли бърз поглед. — Тя ми каза същото. Нарече го „елфски изстрел“.
Звучеше съвсем невинно, дори романтично. Елф да стреля ми се струваше като… като да ти прималее от любов. Чудех се какво ще заваря, когато стигна до болницата. Прилоша ми дори от самата мисъл и се размърдах неловко на седалката.
— Все още ми е трудно да го повярвам. Всичко е така объркано, не знам какво да правя. Все едно компютърът в мен е забил и имам нужда от рестартиране.
— Има и още — „успокои“ ме Джеймс. — Направих някои проучвания за академията „Торнкинг-Аш“, помниш я, нали?
— А-ха… Продължават да се обаждат и настояват да им изпратя документите си за кандидатстване.
— И аз получих писмо от тях. — Джеймс намали при знака за болницата и зави по отбивката, водеща натам. Дори през плътната зелена завеса от гъстите корони на дърветата пурпурночерните облаци още се виждаха над главите ни. Колите на паркинга пред болницата проблясваха през редиците дървета; стомахът ми се сви при мисълта за баба вътре. — Очевидно са училище за всякакви уроди, пардон, откачалки.
— Мислех, че са консерватория, някое от онези, по-автономните училища, спонсорирани от обществени фондове…
— Да, и аз така си мислех. Но се разтърсих за хора, завършили тази консерватория, и всички ми се сториха малко особени. После звъннах на някои от тях и те наистина се оказаха доста странни. Очевидно музикалният талант като този, който притежаваме с теб, се свързва много тясно с това да си смахнат. Каквито всъщност сме и ние.
— Дали?
Джеймс успя да намери свободно място сред морето от паркирани коли; всички изглеждаха сребристи, защото отразяваха искрящото пурпурночерно небе над нас.
— Най-накрая попаднах и на онзи, който те уговаряше да кандидатстваш при тях, Грегъри Норманди — той е главният там, знаеше ли? Както и да е. Притиснах го в ъгъла. Той ми каза, че парапсихичните ми способности са свързани с музикалните ми умения и че добрите музиканти често имат т.нар. „дарби“. Това, което с теб наричаме „психарщина“. Твърдеше, че е способен да разбере дали някой музикант е откачалка — т.е. притежава някаква такава „дарба“ — само като го чуе как свири.
— Стига бе!
— О, да. Знаеше, че съм медиум. Люк бил нещо друго — не си спомням как точно го нарече. Нещо свързано с астрални работи. А за теб каза, че направо оглавяваш класацията.
Почувствах се странно поласкана.
— Мисля, че именно затова Те са те погнали, Ди. Не те, хората от консерваторията. Те — онези с главното „Т“. Няма начин да е просто невинно съвпадение, че ти се оказа най-голямата откачалка с някакви суперсили в района и че именно в този момент Те започнаха да те преследват. — Червеникавокафявите му вежди се повдигнаха многозначително. — Може би Те също могат да чуват „дарбата“ ти, когато свириш. Не започна ли всичко това от конкурса?
Започна с Люк.
Поставих ръка на дръжката на вратата.
— А защо те искат хора като нас в училището си? Те — с малкото „т“.
Джеймс отвори вратата. Вълна свеж въздух, миришещ на дъжд, нахлу в колата.
— Очевидно на мнозина от хората с „дарби“ им се случват прекалено лоши неща в живота, направо се провалят с гръм и трясък, че и по-лошо… Синът на Норманди бил концертиращ цигулар, изключително талантлив. Самоубил се на петнайсет години. Имало много други такива случаи. Създали това училище, за да помагат на деца като нас да се справят с подобни проблеми.
Поклатих глава. Много абсурдни истории чух тази седмица, но това беше прекалено странно, голямо и далечно от мен, за да го проумея. Училище за откачалки с музикален талант.
— Не мога да мисля за това в момента. Да вървим, преди да се намокрим.
Затичахме се през осветения в сребристо паркинг към грозната, безлична болница. Приличаше на гигантска бяла кутия, която някой бе смачкал в центъра на също толкова грозния бетонен паркинг. Някоя изтерзана артистична душа беше боядисала рамките на вратите и прозорците в яркосиньо-зелено, но това не беше направило болницата по-малко грозна или по-малко безлична.