Вътре миришеше на антисептици и старци. Ниските тавани и миризмата на химикали като че ли убиха способността ми за мислене и ме накараха да обръщам внимание само на най-незначителните и нелепи детайли около мен. Лекото поскърцване от обувките ми по плочките. Бръмченето на факса. Свистящият въздух от климатика над главата ми. Стържещият смях на актьора от телевизора в чакалнята.
— Мога ли да ви помогна? — Рецепционистката ни се усмихна лъчезарно зад гишето. Загледах се в яркия десен на униформата й — беше като онези картини със скрити образи, в които ако се взираш достатъчно дълго, можеш да видиш сфинкс или селска ферма.
Джеймс ме ритна леко.
— Как е цялото име на баба ти?
— Ъъъ… Искаме да видим Джейн Райли.
Рецепционистката затрака скоростно по клавиатурата и започна да движи устните си, сякаш четеше информацията на монитор.
— Могат да я посещават само роднини.
— Аз съм й внучка.
Жената погледна въпросително към Джеймс.
— А аз съм момчето, което чисти басейна й — каза той. Кръстоса пръстите на ръката си и ги вдигна високо. — Ей така сме двамата. Много сме близки. Като семейство сме си.
Рецепционистката се засмя и ни каза номера на стаята й. Тръгнахме по коридора, кецовете ни продължаваха да проскърцват, климатикът още свистеше, а ние се оглеждахме за стая номер 313. Вратите се редяха една след друга по накичените с мотивационни плакати и фотографии стени и тогава съскащият глас на мама ни показа коя е стаята на баба. Застинах на място в коридора, а Джеймс също спря колебливо зад мен.
— Това не е нормално. — Трябваше да се напрегна, за да чуя какво казва, но с гласа на Дилия нямах проблеми.
— Паднала е. Кое не му е нормалното?
— Не. Всичко е сбъркано. Това е като… като…
Гласът на Дилия беше подигравателен.
— Като какво, Тери? Като сънищата, които сънуваше някога? Тогава, когато подмокряше леглото?
— Не съм подмокряла леглото — изсъска мама бясно. — Там бяха стъпвали краката им. Те винаги бяха с мокри крака.
— Да бе. Нали бяха само сънища?
— Ти каза, че са само сънища. Мама каза, че са сънища. Аз никога не съм го казвала.
Дилия се изсмя. Не звучеше приятно.
— Не съм ти казвала такова нещо, Тери. Умирах по това време, не си ли спомняш?
Мама се поколеба.
— Помня. Проклета да си! Спри да се усмихваш! И ти си част от това, нали?
— Не ставай глупава. — Дилия млъкна, а след това каза по-високо. — Можеш да влезеш, Диърдри.
Спогледахме се с Джеймс и го последвах вътре. Мама и Дилия стояха една срещу друга от двете страни на леглото; на фона на болничната зелено-бяла светлина лицата им изглеждаха абсолютно бледи, напълно лишени от цвят.
Мама приличаше на подплашено животно. Стрелна ме с очи.
— Диърдри. Не знаех, че ще идваш.
— Джеймс ме докара — казах и посочих към него, напълно ненужно.
— Ще отида да взема нещо за ядене — обади се Дилия. Гласът й отново беше овладян и се лееше като мелодия. Обърна се към мама и я заслепи с усмивката си: — Освен ако нямаш нужда от мен за нещо.
Мама я погледна с изражение, което ясно казваше умри веднага на три различни езика, и Дилия изчезна. След като си тръгна, надникнах зад мама, за да видя баба, но на леглото и край него се виждаха само купчина тръби и всякакви апарати. Прозвучах по-обвинително, отколкото възнамерявах:
— Ти каза, че просто е паднала.
Баба лежеше напълно неподвижна, завита до горе, ръцете й бяха отпуснати от двете страни на тялото. Нямаше видими наранявания, нищо, което да ми подскаже какво й бяха причинили феите или какво е това „елфски изстрел“. Но не беше будна и не знам как, но си личеше, че е изпаднала в нещо повече от обикновен сън — от леглото не се усещаше присъствието на каквото и да било съзнание.
Обърнах се към мама. Зад гърба й Джеймс поклати глава — явно беше успял да анализира състоянието й по-бързо от мен.
— Какво й е?
Гласът на мама прозвуча напълно делово, без никакви излишни емоции. Дори и в такива моменти не им позволяваше да се проявяват.