— Баба ти е в кома. Никой не знае защо. Не е падала, не е болна. Просто е в кома и не се знае кога ще излезе от нея. Направиха й купища изследвания и засега всичко изглежда напълно нормално. Някои резултати обаче все още не са дошли. Лекарите казват, че може да се събуди от само себе си във всеки момент.
Или да си лежи така в следващите сто години. Погледнах отново към баба, лежаща спокойно пред мен като мъртвец. Не успявах да се разтревожа; сякаш гледах сериал по телевизията с участието на всички от семейството ми, а истинската аз бях някъде извън телевизора, на сигурно място. Хрумна ми, че може да стане както когато ме нападна котката: чувствата да ме залеят по-късно, след като драмата свърши и се отпусна, мислейки, че съм в безопасност.
В стаята стана тъмно, здрачаваше се. Бях навън и зяпах някаква кална, намачкана дреха, показваща се от яма. Не знам защо, но ми се гадеше от гледката на полупокритата от калта блуза, рокля или каквото беше там… Бяха ми нужни няколко секунди на фона на падащия сумрак да осъзная, че това всъщност е купчина от тела, крайници, преплетени в зловещ пъзел. Една силна бяла ръка ме сграбчи за рамото и ме стисна здраво, новата златна гривна проблясваше на нея. Собственикът й, висок млад мъж с кестенява коса, прошарена с кичури злато, каза: „Хайде, Люк. Ела. Те са мъртви“.
Просто стоях там и се взирах в телата, беше ми студено, чувствах абсолютна празнота. Донякъде изпитвах облекчение, че не плача за своите братя; заплачех ли, щях да ослепея. Щеше да ми се наложи да си капя от капките в очите с часове, за да мога да Ги виждам отново. Часове, в които да се чудя какво ли правят, докато не мога да следя действията Им.
— Люк. Нищо повече не можеш да направиш.
— Ако бях тук… — Тук, вместо да следвам Нейните заповеди…
— Тогава и ти щеше да си мъртъв. — Младежът с кестеняво-златистата коса ме дръпна по-силно за ръката. — Да вървим. Ще ти помогнем да забравиш.
— Никога няма да го забравя. — Люк затвори очите си, но образът на прекършените тела все още прогаряше болезнено клепачите му.
— Диърдри, говори Джеймс! Ехо!
Отне ми секунда, за да разделя реалността от спомените на Люк и да заменя миризмата на кал и смърт с болничния мирис на антисептици. Все още объркана и леко засрамена, примигнах няколко пъти и се обърнах към Джеймс, който стоеше до вратата.
— Какво?
— Казах: „Съжалявам, че не мога да остана“ — повтори Джеймс. — Тази вечер трябва да свиря на едно място с групата. Не мога да го пропусна.
Лицето на мама изведнъж помръкна.
— Диърдри. Тържеството на Уоршоу. Тази вечер е.
— Мислех, че е в неделя.
— Днес е неделя. Не мога да повярвам, че забравих за това. — Започна да крачи насам-натам и за първи път от доста време изглеждаше разстроена. Джеймс ме погледна объркано зад гърба й, но аз разбирах ужаса на мама. Тя винаги контролира всичко — дори живота на другите до най-малката подробност. Има подробен план за всяка ситуация и всяка среща е записана и категоризирана в главата й като в счетоводна книга. Да забрави уговорка означаваше, че наистина е разтърсена от случилото се с баба. Но тя никога не би си го признала. — Как ще стигнеш до там? Дилия отиде да… каквото там трябва да прави. Баща ти ще дойде да ме вземе от болницата след работа, а аз съм без кола.
— Аз ще я закарам — прекъсна я Джеймс.
— Не, и ти имаш ангажимент.
Поклатих глава, представяйки си как отивам на парти и свиря, докато баба лежи в безсъзнание в болницата.
— Мамо, това не е толкова важно. Ще се обадя и ще им кажа, че не мога да отида. Могат да си пуснат диск, ще измислят нещо. Просто някакъв тъп прием, а баба е в болницата.
Тя спря да крачи и ме погледна.
— Семейство Уоршоу планират това тържество от месеци. Не можеш да се откажеш. Състоянието на баба ти няма да се промени, защото стоиш тук или те няма. Само ако баща ти не трябваше да работи толкова до късно…
Раздразних се от това колко тъпо и инатливо се придържаше към скапания си график.
— Ако ми беше разрешила да изкарам книжка, щях сама да ходя на всички тези места. Колко недопустимо, нали? Шестнайсетгодишна с шофьорска книжка11?
Мама сви критично устни.
— Не ставай глупава, Ди. И двете знаем, че не си готова да караш сама.
Джеймс започна да отстъпва към края на стаята; и без да бъде медиум, беше ясно, че нещата отиваха на зле.
11
В САЩ шофьорска книжка се получава и на 16 години. Всеки щат има различна практика, но принципно възрастта варира от 16 до 18 г. — Б.пр.