— Глупости! — ядосах се аз. — Мога да паркирам странично по-добре от теб! Просто искаш да контролираш живота ми до най-малката подробност. Разбира се, че не искаш да шофирам сама! Как тогава ще следиш всяко мое мижаво, шибано движение? — Бях ужасена, знаех, че съм прекалила, но просто не можех да се спра. Защо го правя точно сега? Млъкни, Диърдри, затвори си шибаната уста. Но вече не слушах и самата себе си. — Писна ми да правя всичко по твоя начин. Писна ми да планираш всяка секунда от живота ми.
Лицето на мама беше каменно.
— Не мога да повярвам, че си толкова неблагодарна. Не виждаш ли каква късметлийка си, че имаш родители, които са загрижени за бъдещето ти? Искам да съм сигурна, че ще постигнеш нещо в живота си.
— Защото ти не си успяла — прекъснах я рязко аз. — Защото Дилия има всичко, което ти си искала. — О, Господи! Не го казах на глас, нали? Казах ли го?
Изражението й остана абсолютно същото.
— Трябва ли да водим този разговор сега?
— Ние никога не говорим, мамо. Никога не ме питаш какво мисля или чувствам. Просто ме буташ и буташ напред през цялото време, а това е глупаво. Трябваше да проведем този разговор преди много време.
— И какво точно искаш да ти кажа? Че Дилия открадна живота ми? Че тя получи всичко? Че ти би могла да постигнеш всичко, което аз не успях, че те притискам прекалено много, че съм свръхконтролираща майка… Ето, доволна ли си? — Обърна ми гръб и започна да рови из чантата си. — Ще се обадя на Дилия. Може би ще се върне и ще успее да те закара.
Все още треперех от първото си изправяне срещу нея, бях шокирана от избухването си. Не знаех какво ми беше станало, та се разкрещях на майка си над тялото на изпадналата ми в кома баба. Пръстите й се поколебаха, преди да набере телефона на Дилия — предполагам, че и тя беше толкова „въодушевена“ от мисълта да звънне на сестра си, колкото аз от идеята, че ще трябва да се возя с нея.
— Недей, ще звънна на Люк. Може би той ще ме закара. — Извадих телефона си и набрах номера му. Надявах се да вдигне веднага, отчаяно имах нужда от него… Просто исках да се махна от тази стая и от цялото си семейство. Дори и от Джеймс, който в момента стоеше на прага и се правеше, че въобще не е забелязал спора ни. Исках да се махна далече от всичко, което беше животът ми в този миг.
— Ало?
Гласът на Люк се чуваше приглушено и неясно заради пращенето на телефона, но въпреки това ме накара да копнея да бъда близо до него.
— Люк?
Щом чу името на Люк, Джеймс извърна поглед. В момента обаче нищо друго не ме интересуваше, освен човека — да го наречем така — с когото говорех в момента.
— Мислех си за теб.
Сетих се за мъртвите тела в ямата.
— Аз също. — Не можех да кажа нищо повече в присъствието на недоброжелателната си публика. — Ами… аз съм в болницата. Може ли да те помоля за услуга?
Люк се съгласи незабавно и обеща да дойде скоро. Джеймс измърмори нещо за тръгване и избяга от стаята, преди да се сетя какво да му кажа. А мама просто стоеше там със скръстени на гърдите ръце и ме гледаше втренчено.
Ядосах се.
— Сега какво, мамо?
— Облечи си синия костюм.
Висях пред входа на болницата вече двайсет минути, когато видях „Буцефал“ да се задава през проливния дъжд — тъмна маса сред сивия, безформен свят. Потръпнах, отчасти от нерви, отчасти от напрежение, отчасти от истинско облекчение, докато гледах как старото ауди спира под бетонения навес, хвърляйки пръски вода по хлъзгавия тъмен асфалт.
В мига, в който се затичах към колата, светкавица освети небето, ярка и мощна, и секунда по-късно въздухът беше разтресен от силен гръм, който ме оглуши напълно. Скочих в колата и затръшнах вратата след себе си.
Потеглихме. Обзе ме странно чувство на избавление, сякаш се бях отървала от болка, която не знаех, че изпитвам. Не можах да се въздържа и издишах тежко.
— Извинявай, че се забавих толкова.
Щом чух гласа му там, до мен, спря да ме интересува, че този човек изобщо не е подходящ за мен. Толкова се радвах, че съм с него в колата, че ми беше трудно да си представя как нещо друго може да има значение. Знаех, че се държа като пълна егоистка, но не ми пукаше.
Обърнах се към него. Той също ме погледна, без да се усмихне. Под очите му имаше тъмни кръгове — бойните му белези от предишната нощ.
— Привет, красавице.
Казах му истината.