— Наистина се радвам да те видя.
— Нямаш представа колко много имах нужда да чуя това. — Въздъхна тежко, почти колкото мен преди малко. — Накъде сме?
— Към вкъщи, за да си взема арфата. И тъпия син костюм.
— Донесох ти подарък — каза Люк. Без да отклони поглед от пътя, се пресегна към джоба си и постави пръстена на баба в ръката ми.
— Извадил си го от канала?! — Сложих го отново на пръста си. След като вече знаех колко е полезен, не ми се струваше толкова грозен. Загледах се навън към леещия се дъжд, дори не се усещах, че продължавам да въртя пръстена с ръка. Вятърът блъскаше колата от всички страни. Нова светкавица проряза небето, кратка и ярка, и аз се свих на седалката миг преди да се чуе гръмотевичният тътен. — Страхотна вечер за купон.
Люк погледна в огледалото за обратно виждане, макар че зад нас нямаше нищо друго, освен сива дъждовна стена.
— Бурята ще спре за тържеството. Само дето всички тези светкавици… — Лицето му помръкна. — Прекалено много енергия в атмосферата.
Досетих се за какво намеква.
— Енергия като тази, която Елинор може да използва за някой друг свой магически трик с изчезване?
— Не се притеснявам за изчезването — отвърна той печално, — а за появяването.
Затова ли продължаваше да гледа в огледалото? Тази мисъл накара и мен да зяпам в страничното огледало по целия път към вкъщи, въпреки че наистина не се виждаше нищо друго, освен струята вода, хвърчаща от гумите.
Стигнахме до нас.
— Ще почакаш ли тук, докато си взема арфата и се преоблека?
Люк погледна през рамото ми към празната къща, чиито очертания се виждаха смътно през поройния дъжд.
— Не искам да оставаш сама. Ще дойда с теб.
Изскочихме от колата и се затичахме към задната врата. Дъждът се лееше върху нас, докато припряно се опитвах да намеря ключовете си и да ни вкарам колкото се може по-бързо вътре. Не се справих много добре. Най-накрая нахълтахме в кухнята и погледнах към Люк — и двамата дишахме запъхтяно.
Той сведе поглед към подгизналата си тениска и каза с мек глас:
— Е, бяха ти нужни около три години, за да отвориш вратата, така че какво друго да очакваме? Имате ли сушилня? Ще я метна вътре, докато се преоблечеш.
Само като си помислих как стои в кухнята ми без тениска, гол до кръста, си глътнах езика, затова безмълвно му посочих вратата на пералното помещение и се качих в стаята си. Изобщо не погледнах старомодния син костюм, който мама искаше да облека, и си избрах тясна бяла риза и пола в цвят каки. Искаше ми се да вярвам, че този ми външен вид казва професионално, но секси.
За разлика от избора на мама, който казваше по-скоро нещо като фригидна пуританка, чалната на тема музика.
Слязох отново долу, като се придвижвах внимателно сред дъждовносивия мрак, царящ в къщата. Беше ми странно да съм си у дома без никой друг от семейството ми. Без звука на телевизора или гръмкия глас на Дилия, или постоянното бръмчене от миксера на мама; единственият признак за наличието на живот беше бавното, ритмично въртене на сушилнята, идващо от кухнята. Представих си как Люк стои там долу и ме чака да сляза, и раменете ми се разтресоха от същата нервна тръпка, която изпитвах всеки път, преди да изляза да свиря пред публика.
Когато бях с него, си нямах доверие.
Влязох в слабо осветената кухня и се взрях в бледата фигура на Люк. Беше се облегнал на барплота и гледаше през прозореца навън. Без тениската можех да видя какво представлява тялото му — всеки сантиметър беше мускул, съвършено оформена смъртоносна машина. Тънки белези очертаваха загадъчна карта по раменете му. Погледът ми я проследи и се спря на тайнствената златна гривна, проблясваща около бицепса му. По лекото накланяне на главата му разбрах, че ме е чул да влизам, но той продължи да се взира в дъжда още няколко секунди преди да се обърне.
— Това беше бързо. — Когато се извърна напълно към мен, видях най-големия белег по тялото му — огромен, бял, безформен, близо до сърцето му. Не се опитах да прикрия любопитството си и скъсих разстоянието помежду ни. Присвих ужасено очи, когато видях колко голяма трябва да е била раната, от която беше останал белегът.
— Откъде ти е?
Люк не ми отговори, но в очите му видях същото мъртвешко изражение, което имаха, когато влязох в мислите му. Протегнах ръка и докоснах внимателно с пръсти грапавия криволичещ белег, почувствах топлината на лъщящата му кожа. Щом го направих, отново потънах в паметта му.