Беше спомен, който бях виждала и преди, там, в гробището. Но този път виждах по-ясно. Гърбът му бе опрян на стара дървена постройка, държеше зловещия си кинжал срещу рамото си и го прокарваше внимателно по линията на гривната, сякаш за да провери колко е здрава. Капки кръв започнаха да се стичат по ръката му, а аз потръпнах, когато видях изражението в очите му — бяха празни, като че ли зад тях, в съзнанието му, нямаше никой и нищо. Следващият удар беше по-силен, но все така решителен, разряза кожата му и се плъзна по гривната. А следващият — още по-непоколебим. Но това, естествено, беше глупаво. Ако искаше да се отърве от гривната, нямаше да стане, като се наранява; самата гривна изобщо не беше засегната от ножа. Тя си оставаше непоклатимо на ръката му, около бицепса, докато той продължаваше да насича безмилостно кожата си на парцали и кървавите слоеве се стичаха един върху друг, зацапвайки прокълнатото злато.
Най-накрая Люк свали ножа с трепереща ръка и аз въздъхнах с облекчение. Оказа се, че съм прибързала. С бързината на змийско ухапване той заби острието в гърдите си и го завъртя, за да влезе по-надълбоко. Ръцете му се отпуснаха, главата му се удари назад в стената на сградата, а тялото му се наклони и свлече на земята.
Ахнах от изненада и с усилие излязох от спомена му. Мигах невярващо, очите ми бяха пълни със сълзи.
— Опитал си да се самоубиеш. — Щом произнесох думите на глас, споменът стана реален. Погледнах го и повторих: — Опитал си да се самоубиеш…
Той преглътна тежко, без да помръдва — статуя, неподвижна под пръстите ми.
Исках да поставя това парче от пъзела „Люк“ на правилното място; прокарах пръсти по бледите линии, насичащи кожата на ръката му под и над гривната.
— Защо си искал да си причиниш такова нещо?
— Ти видя. — Погледна решително в очите ми. — Кой не би го направил?
Шестнайсетте години, изпълнени с поученията от неделните католически служби, ме бяха заредили с някои отговори, но в момента те ми звучаха напълно нелепо, като отживелица, затова си замълчах. Внезапно ми хрумна, че не трябва да отговарям на този въпрос, че изобщо не искам да говоря. Вместо това го прегърнах, ръцете ми обхванаха жилестото му тяло и притиснах лице към белега на рамото му там, където за първи път беше прокарал острието на ножа си.
Люк отпусна главата си върху моята, дъхът му отброяваше изминалото време, а сърцето ми започна да бие по-бавно, за да влезе в ритъм с неговото. След това почувствах устните му, парещия му дъх по студената ми кожа, плъзгащ се по врата ми, едновременно нежен и настоятелен. Част от мен искаше да го спре, докато все още можех да контролирам сетивата си, но другата, по-голямата част го желаеше отчаяно. Копнеех да усетя как покрива с целувки шията ми, как минава с език под ухото ми, по брадичката, докато устните му намерят моите и откраднат дъха ми. Не можех да мисля, докато мускусното ухание на кожата му беше толкова близо до мен. Пръстите му, които се заровиха в косата ми, не помагаха особено. Мозъкът ми викаше: „Отиваш прекалено далече!“, но тялото ми се движеше по собствен график и се притискаше по-плътно до него.
Внезапна пронизваща болка в сърцето ме накара да простена и усетих как Люк се вцепени. Той се отдръпна от мен, ръката му се вдигна към гърдите му, докосна кожата, а очите му помръкнаха. Болката ме проряза отново и Люк потръпна целият, затваряйки очи.
— Какво става? — прошепнах аз. Парещ пристъп премина през сърцето ми отново и този път тялото на Люк се сгърчи и той се блъсна в барплота, събаряйки капака на една тенджера на пода. Протегна трепереща ръка към плота, преди да се строполи на земята, свит на кълбо. Гривната пламтеше и излъчваше топлина на ръката му, светейки отвътре с плашеща магическа сила.
Чак тогава разбрах. Това не беше моята болка — беше неговата. Това, което усещах, беше само бледа сянка, нещо като съпричастна болка вследствие на странната магия, която бях направила на гробището. Свлякох се до него на пода, а той продължаваше да потръпва от време на време, когато горещите вълни преминаваха и през моите гърди.
— Люк… — Докоснах лицето му и той успя да спре погледа си върху мен, хапейки устните си. — Какво става с теб?
Беше по-лошо, отколкото бих могла да си представя — да чувствам треперещото му тяло под ръката си и да го гледам как се опитва да не се разплаче. Гласът му беше напрегнат.
— Наказват… ме…
Вдигнах рязко глава нагоре и погледнах към прозореца, за да видя кой би могъл да ни наблюдава тук.