Люк проследи с очи жеста ми и се обади с усилие:
— Заради това… което ти казах… Елинор… — простена и тялото му се сгърчи още повече, юмруците му бяха свити, вените му изпъкваха така, сякаш щяха да се пръснат.
Спомних си лицето на Елинор, изненадата в гласа й, когато го попита защо не може да ме убие — мен, обикновеното момиче. Не знаех, че и феите могат да бъдат кучки! Аз не съм обикновено момиче. Аз съм момиче със свръхсили, на върха на класацията! Измъкнах се от кълбото преплетени крайници, което бяхме образували, и притиснах ръка към гърдите на Люк. Усещах как сърцето му бие, бавно и измъчено, блъскаше се в ребрата му и с всеки удар отмаляваше все повече.
Затворих очи и се опитах да си припомня чувството, което бях изпитала, когато за първи път преместих детелината по нощната масичка. В главата си видях огъня в гърдите на Люк, горящ силно и ярко под крилата на обезумял гълъб. Пламъците в оранжево и бяло се отразяваха в черните очи на птицата, поглъщаха перата едно по едно, превръщайки ги в обгорели и безполезни жалки клечки.
— Спри… — прошепнах аз. Но огънят продължаваше да гори и гълъбът отвори човката си и се втренчи в небето с празните си и изпълнени с болка очи. Трябваше да измисля, да направя нещо… Това не можеше да продължава! Какво можеше да спре огъня? Липсата на кислород, нали така? Представих си как изсмуквам въздуха от пламъците, как отблъсквам жегата и не оставям за „храна“ на огъня нищо друго, освен празнота.
Пламъците примигнаха и отслабнаха под едното крило и сърцето ми трепна в отговор.
— Не — изстена Люк. Отворих очи и го видях как разтърсва глава. — Не, не го прави. Остави ме сам.
— Защо?
— Тя ще разбере. — Усетих как под дланта ми ритъмът на сърцето му се ускори рязко. — Ще разбере… какво можеш. Засега… само… предполага.
Болката му крещеше от всеки мускул на тялото му.
— Не мога просто да те оставя в това състояние!
— Аз… я излъгах. Казах й, че… не си заплаха. — Извърна главата си встрани, хапейки устни. — Моля те, Ди… Недей.
Не знаех какво да правя. Бях толкова уплашена, че може да умре точно там, на кухненския под. Ако беше способен да умре — след като видях как острието се забива в гърдите му, не бях убедена в това. Но знаех, че може да изпитва болка, и да го гледам как се гърчи на пода пред мен беше по-трудно, отколкото ако трябваше аз самата да понеса тази болка.
Легнах на студените плочки и се свих до него, зарових лице във врага му и обвих раменете му с ръце. Лежахме така, като лъжички — Люк постепенно се затопляше, а аз го притисках все по-силно, докато накрая той спря да трепери и се отпусна спокойно, дишайки тежко. И през цялото време знаех, че мога да спра това мъчение. Беше най-трудното решение, което съм вземала през живота си.
Люк отвори очи и ме докосна плахо по лицето, думите, които произнесе, бяха почти недоловими:
— Благодаря ти.
А може би дори не ги каза на глас.
Петнайсет
Не исках да ходя на тържеството. Изглеждаше безсмислено, когато бях в болницата при баба, а сега, след като бях видяла гърчещия се от болка Люк, ми се струваше направо идиотско. За първи път осъзнах, че времето наистина е безценно. Да забавлявам групичка богати адвокати в този момент — а и по принцип — си беше чисто пилеене на тази скъпоценност.
— Животът трябва да продължи — отвърна Люк, когато му казах, че ще зарежа тържеството. — Не можеш просто да спреш. Какво друго ще правиш?
Ще бъда с теб. Ще лежа на леглото до теб и ще запомням аромата ти и звука на гласа ти, за да не може никой никога да ми ги отнеме.
— Ди. — Пръстите му се плъзнаха по ръката ми, от рамото до китката, и накрая се преплетоха с моите. — Трябва да отидеш там и да се държиш, сякаш нищо не е станало. Ако не отидеш… Те ще дойдат и ще довършат работата, която аз не успях.
Затова натоварихме арфата в колата и потеглихме към Уоршоу. Както ми беше обещал Люк преди, небето вече беше ясно, а въздухът — свеж, всички остатъци от скорошната буря бяха изчезнали зад дърветата. Докато той шофираше, унесен в мислите си, аз се отпуснах на седалката до него и започнах да пиша гигантски есемес на Джеймс, в който му разказвах всичко случило се, както ни беше обичаят. Откакто бяхме станали приятели, винаги си пишехме (да, знам, че есемесът не е истинско писмо, но все пак се брои), защото някои мисли са прекалено притеснителни, за да бъдат изказани с думи в пряк разговор с човека отсреща. Веднъж получих дълъг есемес от Джеймс за някакви ангели пазители и дали всеки си има такъв, а друг път ме беше питал дали по мое мнение интровертите са психично болни хора. Аз пък му бях писала надълго и нашироко за това, че се страхувам как никога няма да си намеря приятели, а един ден му развих теория за това как музиката може да бъде използвана като уред за пътуване във времето — есемесът беше толкова дълъг, че го писах цял час! Този беше доста по-кратък: