джеймс, трябваше да бъда честна с теб от самото начало, но се страхувах, че ще нараня чувствата ти или ще разваля приятелството ни. прекарвам доста време с люк и мисля, че се влюбвам в него. знам, че това е лудост и е прекалено скоро, но нищо не мога да направя, той има нещо общо с тази история с феите, но още не знам какво точно. проникнах в мислите му — да, мога да правя и това, представяш ли си! — и открих, че е убил много хора. знам, че звучи много страшно и объркано, но мисля, че някак си е бил принуден, трябваше да убие и мен, но той не поиска и сега се страхувам, че този, който стои зад всичко това, ще го накаже, вече го направи веднъж и беше ужасно. не знам какво да правя, може би трябва да го спася, моля те, не ми се сърди, нуждая се от помощта ти.
Въздъхнах и изтрих съобщението, без да го изпратя. Затворих телефона и се обърнах към Люк:
— За какво мислиш?
— Как ще опишат историята ми някой ден, ако решат да направят филм за живота ми — като трагедия или като халюцинация на някой луд. — Откъсна се с мъка от мислите си, но изглеждаше, че е възвърнал обичайното си хладнокръвие.
Засмях се.
— А не се ли чудиш откъде ще намерят такъв сладур да изиграе ролята ти?
— Не, но се питах дали ще има целувка накрая или тъжна музика, или пък камерата ще покаже отвисоко полетата, в които някога се скитах свободно. — Хвърли ми бърз поглед и погали лекичко с пръсти отпуснатата на коляното ми ръка, преди да се съсредоточи отново в пътя. — Надявам се на целувка, но като си знам късмета, сигурно ще получа кадъра отвисоко с полетата.
Намръщих се.
— Можеш ли да ми кажеш кой ти причини онова там, в кухнята?
Люк помълча известно време, сякаш обмисляше варианта да ми каже.
— Някой… който е започнал като теб.
— О, това звучи много конкретно.
— Не мога да бъда по-конкретен.
Примижах към последните чезнещи отблясъци вечерна светлина и се опитах да се сетя каква точно съм аз.
— Бил е… срамежлив? Командван от деспотична майка? С музикален талант?
Люк цъкаше неодобрително при всяка моя догадка.
— Мисли в по-основни категории.
— Той е жена? Човек?
— Дзън-дзън! Дайте наградата на момичето! — Люк също присви очи и си сложи черни очила. Сега вече изглеждаше направо непоносимо готин. Не беше честно, че притежава толкова много оръжия от типа „Диърдри поразяващи“ в своя арсенал. — Значи, теоретично, ако тя е като теб, аз мога да говоря за теб и ти ще разбереш какво представлява, без да си навличам проблеми.
— Май се изгубих някъде по средата на мисълта ти, но все още те следвам.
Люк изглеждаше въодушевен от идеята.
— Добре. Да поговорим за твоята дарба. Тя не може да промени това, което си. То е като да… — запъна се, докато търсеше думите. — Като да се напиеш. Това, че си се напил някоя вечер, не променя същността ти, не те прави различен — просто премахва задръжките ти. Разкрива по-голяма част от теб. Ако си лош човек, ще имаш и лошо пиянство. Ако си добра личност, и пиянството ти ще бъде готино и забавно. Ти си удивително талантливо момиче с изумителна воля, твоята дарба просто изкарва това на бял свят и то експлодира с пълна сила.
— Вече ме спечели, не е нужно да ми правиш още комплименти.
Люк махна с ръка.
— Идва ми отвътре. Май не мога да се спра. Опашката ти е много сладка, все ми се иска да я докосна. Ето, виждаш ли, пак ми се изплъзна от устата.
— Ако ме накараш да се изчервя, ще те цапардосам. — Бях шашната от промяната в настроението му — това беше онзи Люк, който флиртуваше с мен на конкурса, не Люк, проливащ кървави сълзи сред гробището, или Люк, изгубен в спомените си в нашата кухня. Едва сега усетих колко ми е липсвал.
Той ме погледна и ме възнагради с бърза сияйна усмивка.
Прехапах устни и най-накрая все пак се изчервих.