— Стига. Нека да продължим с онова за дарбата. Предполагам, че тази загадъчна личност, която може да прилича на мен, не е мила и добра и след като е открила дарбата си, определено не се е превърнала в свръхмила и добра, нали така? — Ударението, което поставих на думата „дарба“, беше нарочно саркастично — невидимият съд нямаше как да прецени дали съм съгласна или не с терминологията на Люк.
— Не. Въпросната личност, която може би прилича донякъде на теб и вероятно има нещо общо със състоянието ми преди малко, беше злобно, страдащо от параноя момиче, което обичаше да казва на хората какво да правят. А когато откри дарбата си, се превърна в още по-злобно, страдащо от параноя момиче, което все така казваше на хората какво да правят, но му доставяше още по-голямо удоволствие да ги наранява, ако не изпълнеха заповедите му. Нарани много, много хора.
Замислих се над думите му.
— И къде се появяваш ти в историята?
— Точно в онази част с нараняването. Което ще сполети и мен, ако опитам да ти кажа. — Погледна толкова бързо и за кратко към гривната на рамото си, че не бях сигурна дали не ми се е сторило.
— А моето място къде е?
— В частта с параноята.
— Да не би да се страхува от арфистки?!
— Не, страхува се от ума ти, Ди. Затова го използвай. За какво говорехме?
Най-накрая ме осени.
— Телекинезата. Това имаше предвид, когато й каза, че не съм заплаха. — Замислих се малко, а после избухнах. — Но това е толкова тъпо! Ако не се бяхме срещнали на конкурса и ако някакви откачени перверзници не ми подхвърляха постоянно четирилистни детелини, нямаше въобще да знам, че феите съществуват наистина. Единствените хора, за които щях да представлявам някаква заплаха, щяха да са тези, които се окажат на пътя между мен и тоалетната, когато ми се прииска да си изповръщам червата от нерви.
Люк се ухили. Досега не го бях виждала толкова лъчезарен.
— Нали ти казах, тук е мястото на параноидната мания.
— Но едва ли аз съм единствената с такава дарба… О. — Изведнъж причината за купчината тела от спомените на Люк започна да ми се изяснява. — Значи Тя те кара да го правиш. Защо ти?
Той ми отговори с друг въпрос.
— Защо не Елинор ли?
Представих си Елинор, фините й пръсти, отдръпващи се от мен и от ключа около шията ми.
— Желязото… Тя не може да го докосва. Но нали Кралицата не може да го докосва, а Елинор е човек.
— Не напълно, вече не…
Тръснах глава.
— Но аз те видях… видях как се чувстваш заради всичко това. Как може да те накара да го правиш?
— Знаеш, че не мога да ти кажа.
Спомних си отново как Люк забива ножа в сърцето си, опитвайки се да сложи край на живота си. Как седи сред мрака на гробището и ме умолява да му простя. Каквото и да беше това, с което го принуждаваха да убива онези хора, сигурно беше нещо кошмарно. Хрумна ми ужасна мисъл.
— Да не би да изпадаш в транс? Може би ти прави някакви вуду магии и контролира съзнанието ти?
Люк поклати глава.
— Страхувам се, че съм в пълно съзнание, когато върша това. Но се появи ти и ме очарова, и това беше краят на всичко. — Изненадващо за мен се усмихна широко. — Направо съм зашеметен. Това ли е любовта? — Преди да отговоря, наби внезапно спирачки. — Тук ли сме?
Погледнах навън.
— Да.
Огромната тухлена къща на Уоршоу беше отдалечена от главния път, парадната фасада с колоните доминираше над просторната полегата морава пред входа. Люк подкара „Буцефал“ по стръмната алея, взирайки се в напълно празното пространство пред входа.
— Не виждам никакви коли. Сигурна ли си, че идваме навреме?
— Нали е седем и половина? — Погледнах часовника в колата за всеки случай. — Би трябвало да сме навреме. Мисис Уоршоу каза, че тържеството започва в осем часа, но аз трябва да дойда по-рано, да мина отзад и да се настаня в беседката. Идвала съм тук и преди — на тържество на дъщеря й; те са приятелки с мама.
— О, майка ти има приятелки?
— Не ставай груб!
Люк се ухили отново и паркира колата близо до къщата. Взе арфата ми, аз вдигнах раницата му, а после той се приближи и ме хвана за ръка. Заедно тръгнахме към задната част на голямата тухлена къща, минавайки през оформените като спирала храсти и покрай каменен фонтан със статуя на малко момченце, пикаещо в езерце. Надявах се, ако някой ден стана богата и известна, да не се побъркам дотолкова от купищата си пари, че да смятам малките пикаещи момченца за приемлива украса на моравата ми.