Имах странното чувство, че този момент е особено важен, макар да не разбирах с какво; че нещо в живота ми щеше да се промени завинаги — независимо дали щях да се откажа, или да опитам. Не бях сигурна. Просто знаех, че не искам да го разочаровам.
— Тогава посвири с мен. Помогни ми да измисля нещо. Ще пробвам.
Той дори не ме погледна, но повдигна флейтата към устните си и засвири началните тонове на старата песен. Присъединих се, но с един тон по-ниско. Пръстите ми автоматично намираха нотите така, както ги бях репетирала месеци наред. Също както автоматично следвах Люк и всичките му странни действия през изминалия половин час като по сценарий, написан специално за мен.
На втория такт обаче пръстите ми засвириха нещо различно. Не просто няколко ноти. Беше нещо повече — като че ли на своя глава бяха решили да създадат собствен ритъм. За пръв път поемах такава отговорност и чувството беше страхотно. Не изпитвах никакво съжаление. Никакво колебание.
На третия такт Люк спря след първия куплет и аз продължих сама цели осем такта. От арфата ми се понесе съвсем нова мелодия.
Люк се усмихна.
— Не е хубаво да злорадстваш — казах му аз.
— Права си — съгласи се той.
Прехапах устни и се замислих. Бях в чужда територия и не знаех какви са правилата.
— Ами ако… ако свириш с мен този следобед? Ако променя заявката си за участие от соло на дует?
— Става.
— Отивам да го направя — надигнах се от пейката, но Люк се пресегна и ме хвана за ръката.
— Вече знаят — каза меко той. — Искаш ли да се поупражняваме още малко?
Очевидно не аз определях правилата в тази игра. Седнах отново на пейката и го погледнах с недоумение, опитвах се да осъзная какво ми казва. Настръхнах цялата, нещо вътре в мен ме прободе — не знаех дали като обещание или като предупреждение. Имах избор сама да реша кое от двете е. В сигурния и установен свят, в който живеех, щеше да бъде предупреждение.
Кимнах с глава.
— Добре, да порепетираме.
— Ди, ето къде си била.
Обърнах се — Джеймс стоеше зад мен. За секунда се замислих кога бях говорила за последно с него и за какво. О, да…
— Повърнах.
Люк се обади:
— Хубав килт.
Джеймс го погледна с ледено изражение.
— Не съм ли те виждал някъде преди?
— На паркинга — отвърна Люк меко. — Пред музикалния магазин.
Беше ми доста трудно да си го представя някъде другаде, на толкова обикновено място, но Джеймс май му повярва.
— О, да. Какво стана с онзи цигулар, с когото свиреше?
— Трябваше да се прибере вкъщи.
Имах странното чувство, че между двамата остава нещо недоизказано. Реших да попитам по-късно Джеймс за това, сега имаше по-важни неща.
— Скоро ли ще свириш?
— Тъкмо приключиха изпълненията на хоровите капели и започнаха дуетите. С Джейсън Билър — помниш го — решихме да излезем заедно: аз с гайдата, той с електронната си китара, за да видим можем ли да накараме костюмарите да се надигнат от столовете си. Така че, да, скоро ще излизаме. Ще отида да го намеря. Ще се ослушвам и за твоето име. — Джеймс все още се взираше право в Люк, сякаш беше някакъв рядък растителен вид.
— Късмет — каза Люк.
— Да, благодаря. — Бойният ми другар удари лекичко с юмрук вдигнатата ми длан, нашият обичаен поздрав, и ни обърна гръб. — Доскоро, Ди.
След като си тръгна, Люк каза:
— Харесва му да бъде различен.
Кимнах.
— За разлика от теб — продължи той.
О, заболя ме!
— Не е вярно. Обичам да съм различна. Но някак си всичко, което кара хората извън училище да ме забелязват, вътре в самото училище ме прави абсолютно невидима. — Свих рамене. — Джеймс е единственият ми приятел. — В същия момент си помислих, че бях казала прекалено много. Че ще стана невидима и за Люк.
Но той разсеяно погали флейтата си, преди да вдигне поглед към мен.
— Те губят.
— Диърдри Монахан. Люк Делонг.
Потръпнах, щом чух името си по високоговорителя.
— Спокойно — каза Люк. — Няма да припаднеш, нали? Чакат ни. — Стана и нарами арфата ми, като ми подаде отново кутията с флейтата. Когато стигнахме до вратата, я отвори широко пред мен. — След вас, кралице моя. — Затворих очи за миг, докато вратата се затръшваше зад гърбовете ни, в очакване нервите ми пак да се обадят.