Двете създания, които стояха под прихлупените клони на дърветата, бяха фини и източени, с бледи кожи, на места със зеленикав оттенък — може би беше игра на светлината или пък си бяха такива по рождение. Едното създание държеше фидел15 в дългите си зелени ръце; младежкото му лице беше обърнато към нас. Другото стискаше кожен барабан под кльощавото си рамо. За разлика от Елинор и Луничавия перко нямаше начин някой да ги обърка с хора — бяха колкото красиви, толкова и странни.
Бавно оставих рила да отшуми с надеждата, че те ще изчезнат заедно с края на мелодията. Но те останаха и се взираха в нас от скривалището си сред ниските храсталаци край дърветата.
Люк прошепна в ухото ми и аз трепнах — не го бях видяла да помръдва.
— Познавам ги. Наричам ги Брендън и Уна.
— Наричаш ги?
Гласът му още беше съвсем тих.
— Дийна шии не казват на никого истинските си имена, защото смятат, че в тях се крие голяма сила и така биха попаднали под влиянието на тези, които ги знаят. Изправи се, когато говориш с Тях — ще ги обидиш, ако не го направиш, грубо е.
Той самият веднага се изправи на крака и се обърна към феите:
— Брендън. Уна.
Брендън пристъпи по-близо, изражението на лицето му беше ако не приятелско, то най-малкото изпълнено с любопитство.
— Люк Дилън. Стори ми се, че разпознах характерните за твоята музика болка и страдание. — Почти излезе от сянката на дърветата, но се дръпна назад и вдигна ръка пред лицето си. — И както обикновено, все още си въоръжен до зъби.
Помислих, че говори за скрития кинжал на крака на Люк, но очите му бяха приковани в ключа на шията ми. Люк кимна с глава.
— Повече от обикновено.
Брендън повдигна фидела си, прекрасен инструмент, покрит с някаква рисунка или позлата от преплетени цветя и лози.
— Щях да те помоля да посвирим заедно, но знаеш, че не мога да понасям такива глупости. Можеш ли да го махнеш, за да се позабавляваме като в добрите стари времена?
Люк поклати глава и ме погледна. Изражението му беше толкова закрилническо и собственическо, че по тялото ми премина топла вълна.
— Страхувам се, че този път няма да стане. Съжалявам.
Уна — по-крехка от Брендън, със светла коса, разпиляна по раменете й на няколко дебели плитки — се обади от дърветата с подигравателен глас:
— Виж как сияе, когато гледа към нея.
Брендън я стрелна намръщено през рамо и се обърна отново към нас, като този път насочи вниманието си към мен и арфата ми.
— Значи ти си другият глас, който чух. Свириш толкова добре, че почти можеш да минеш за една от нас. — Люк ме погледна бързо и разбрах, че това беше невероятен комплимент.
Стоях там и се мъчех да си спомня какво се разказваше в старите приказки относно етикета при среща между хора и феи. В главата ми препускаха само отделни пасажи: че трябва да си вежлив, да не ядеш храната им и да изхвърляш излишните дрехи, за да се отървеш от малките досадни домашни духове, но не бях сигурна, че някоя от тези истории щеше да ми е полезна в този случай. Спрях се на любезността — винаги върши работа с клиентите на мама по нейните кетъринг партита.
— Не съм убедена, че това е възможно, но все пак съм ви изключително благодарна за думите.
Комплиментът ми предизвиква нещо като половин усмивка на устните на Брендън и вътрешно въздъхнах от облекчение, че съм отговорила правилно.
— Мисля, че ще изпиташ много по-силно удоволствие да свириш с нас, отколкото в своя свят — отвърна той. — Навярно знаеш, че Люк Дилън и музиката му не са съвсем типични за вашия вид.
Гласът на Уна се чу от притеснително близко разстояние:
— Учил се е от най-добрите.
Обърнах се и видях, че е на няколко стъпки от нас, но в същия момент усетих как Люк застава зад мен и ме прегръща закрилнически. Гласът му беше мил въпреки твърдата хватка, с която ме беше обгърнал:
— Не че не ти вярвам, Уна…
Тя се усмихна и се завъртя грациозно из тревата.
— О, Брендън, виж само как я държи.
Брендън ни изучаваше, без да се усмихва.
— Значи това е Диърдри? Чух слухове, носещи се из Тир на Ног16, за Люк Дилън и неговото неподчинение. Как мъж, който не е изпитвал любов към никого, сега е попаднал в нейния плен.
16
Tir na Nog (Земята на младостта) — най-популярният от отвъдните светове в ирландската митология, остров някъде на запад. Там се заселват Туата де Данан, когато напускат земите на Ирландия. — Б.пр.