Гласът на Люк беше тъжен:
— Вярно е.
Лицето на Брендън беше отражение на лицето на Люк.
— Неподчинението е качество, което ние почитаме, но не мисля, че ще имаш полза от него. Кралицата е ревнив владетел. — Погледна към мен. — Знаеш ли каква съдба го очаква, задето е пощадил живота ти?
— Не ме е молила да го правя — намеси се Люк.
Уна пристъпи към нас по-близо, отколкото Брендън — явно желязото не й влияеше толкова много. Очите й се вгледаха в моите, почувствах се напълно замаяна и потънах в тяхната лишена от време зелена дълбочина. После тя се усмихна и в ъгълчетата на очите й се появиха малките весели бръчици на смеха.
— Обичаш ли го?
Люк застина напълно неподвижно зад гърба ми. Имаше милиони причини, поради които трябваше да кажа „не“, но верният отговор беше само един, макар да изглеждаше напълно нелогичен, дори и на самата мен.
Кимнах с глава.
Люк издиша дълбоко.
Сред акациевите дървета, на полуосветеното от замиращата слънчева светлина лице на Брендън се видя как веждите му се свиха сериозно.
— Интересно. Много е трудно да разбереш хората — дори и теб, Люк Дилън, а ти толкова приличаш на нас.
Уна се върна с танцова стъпка до Брендън и го докосна нежно с ръце по гърдите и гърба, докато кръжеше около него.
— Не чу ли музиката им, приятелю мой? Чувал ли си някога преди човешко същество да създава такава музика? Може би това е любовта.
Зад гърба ми гласът на Люк прозвуча спокойно, изпълнен със симпатия.
— Това е просто музика, нищо повече.
— Не, това е симптом — каза Брендън, сякаш любовта беше болест, която поразяваше само хората. Но в гласа му имаше нотка на нежност или дори уважение. — И двамата сте глупаци.
Измъкнах се от прегръдката на Люк.
— Кажи ми защо? Моля те, ще ми разкажеш ли за Люк, след като той не може? — Почувствах как три чифта изненадани очи се втренчиха в мен, но продължих. — Искам да знам кой го контролира и какво му пречи да прави това, което иска. Сигурна съм, че знаеш. — Спомних си, че феите обичат вежливостта, затова добавих: — Моля те.
Уна погледна към Брендън с вечно усмихнатото си лице.
— О, Брендън, направи го. — Произнесе „Брендън“ леко саркастично, подигравайки се с имената, които Люк им беше дал. — Може и да имат шанс, ако тя знае. А това би ме зарадвало.
Брендън се намръщи и отвърна троснато:
— Не знам нещо да е успяло да те зарадва от четиристотин години насам.
— Това ще успее. Виж как Люк Дилън е застанал зад нея въпреки волята на Кралицата…
— Затвори си устата! — каза рязко Брендън и репликата му прозвуча толкова съвременно и гаменско, че за малко да се разсмея. — Не й давай нищо просто така. — Погледна ме. — Какво ще ми дадеш в замяна, ако ти разкажа историята?
Уна се засмя и се отдалечи от Брендън с танцувална стъпка, въртеше се и се въртеше из тревата, за да се приближи до нас.
Бях объркана. Не знаех от какво биха могли да се интересуват феите, но бях сигурна, че едва ли е нещо, което ще ми се иска да им дам доброволно. Устните на Люк докоснаха ухото ми, докато ми прошепваше:
— Песен.
— Измамник — каза Уна, доближавайки се съвсем близо до мен.
— Млъкни! — Брендън се обърна към нея, а тя се усмихна лъчезарно на неговото раздразнение. — Никога ли не млъкваш?
— Ще ти дам песен — казах аз. — Не коя да е песен. Тази я написах сама.
Брендън се престори, че обмисля предложението ми, но въпреки неразгадаемата странност на лицето му можех да видя, че сделката е направена.
— Така е честно. Започвай.
Погледнах към Люк и той ми кимна. Настаних се зад арфата, пръстите ми трепереха от нерви, каквито обикновено не изпитвах, и започнах да свиря най-трудната мелодия, която някога бях писала — бърза, сложна и красива. Изпълних я прекрасно, защото така трябваше да бъде. Когато свърших, се изправих отново и погледнах към Брендън в очакване.
— Малко ти завиждам — каза той. Лицето му изглеждаше така, сякаш наистина го мисли, и си спомних как Люк ми каза, че някои от Тях са готови да убият, за да се сдобият с нечий глас. Вече му вярвах.
— Освен това си малко по-висок — засмя се Уна, завъртя се в кръг около беседката и отново застана до него. — Няма вероятност някой от нас да се промени.