Брендън не й обърна внимание и ми проговори, въпреки че гледаше към Люк:
— Цялата история ли да ти разкажа? — Продължи, без да изчаква отговора ми. — История за блестящ млад мъж, единствения син на крал, син, който отказал да убие враговете на баща си на бойното поле? Чиято душа се лутала в неземни пространства, докато той мечтаел и сънувал? Който свирел такава музика, че карал феите да завиждат? Който имал златна коса и лице, с което можел да изкуши дори кралицата на феите?
— Много поетично — изръмжа Люк зад гърба ми.
Брендън се усмихна за първи път.
— Много добре. Какво ще кажеш тогава за млад мъж на име Люк Дилън, който по време на слънцестоене отишъл на място, където не трябвало да бъде, и бил отвлечен от създание, което наричало себе си „кралицата на феите“. „Ела насам“, му казала тя…
— „И ме целуни!“ — изпищя Уна. — „Обичай ме! Загивам в затвора, който сама си издигнах!“
— Млъкни! — каза Брендън. — Тя поискала да я ухажва, но той й отказал — никой никога не го бил правил дотогава. — Уна повдигна малкия си кожен барабан от земята, удари го с дланта си и из поляната се разнесе зловещ тътен. И още веднъж, и още веднъж… Брендън се опита да надвика силното думкане. — И така, възползвайки се от терзанията на мечтателната му душа, тя я изтръгнала от него и я затворила в клетка, далече от тялото му.
В главата ми се появи картина на спомените на Люк: ръка, която сграбчва врата му отзад, той пада на колене, дъхът му излиза от устните под формата на гълъб…
— И тя превърнала мъжа, който не искал да убива, в свой убиец, защото й доставяло удоволствие да гледа как той страда. И той е обречен да убива, защото ако не се подчинява на заповедите й, тя предава пленената му душа на безграничните мъки на ада. И той убива. Всички феи познават тази легенда; как тя го използва, за да преодолеем непоносимостта си към желязото; как нейните врагове падат под острието на кинжала му.
Люк извърна встрани лице, цялото му изражение излъчваше болка.
Брендън продължи, очевидно му доставяше удоволствие да разказва историята:
— Той постоянно я умолява да го освободи, но нашата жестока кралица няма милост и не прощава никому. Споменът за отказа му е толкова жив в съзнанието й, сякаш е станало днес, а не преди векове, и затова винаги му отказва. И той продължава да убива за нея. Той е хрътката на Кралицата; ловува така, както никоя фея никога не го е правила — не умира, но и не е жив. И така ще бъде, докато убиването не го унищожи и той не открие себе си отново. Но дали Кралицата ще позволи играчката й да умре, особено по негова собствена воля и със смъртта, която сам си е избрал?
— Никога! — извика Уна. Люк затвори очи.
Брендън й хвърли сърдит поглед.
— Носи се мълва, че Кралицата е използвала единствената си дъщеря в зловещ ритуал, за да възкреси своя любим убиец. Каквото и да е направено, едно е ясно — той не е умрял. И убива отново и отново за нея, докато душата му вехне в далечната клетка. Докато срещнал момиче със същото име като кралицата — само че тази Диърдри спечелила любовта му. И Люк Дилън не я убил.
Брендън млъкна.
— Все още — добави Уна. Погледна към коляното на Люк, сякаш можеше да види скрития под панталона кинжал.
Не знаех какво да кажа. Исках да хвана ръката на Люк, но той стоеше на няколко крачки от мен, обвил ръце около себе си, с втренчен поглед към края на дърветата, където все още имаше ивица слънчева светлина.
— Поел си риска да попаднеш в ада заради мен?
— Не става въпрос за риск — отговори вместо него Брендън. — Кралицата не ще забрави това предателство.
Гласът на Люк беше спокоен.
— Не ме интересува.
Уна въздъхна.
— Толкова е благороден…
Брендън пристъпи към акациите, достатъчно надалече, за да се освети отново лицето му.
— Не те интересува само защото все още не познаваш ада. Ако…
Люк се обърна към него и му се озъби:
— Не се опитвай да ми обясняваш за ада! Живея в него през последните хиляда години. Прекарах хиляда години, като всеки ден си пожелавах да не се бях раждал. — Посочи ме е пръст. — Тя е единствената, която ми показа, че си струва да живея, и ако всичко, което ми остава, са няколко месеца или дори дни с нея, то това е повече, отколкото някога съм се надявал да имам. Наистина ли мислиш, че Бог ще ми прости за пролятата от ръцете ми кръв, дори ако душата ми някой ден бъде освободена? Ще отида в ада, независимо какво ще стане. Нека изживея жалката си безнадеждна любов, докато мога. И ще се опитам да се престоря, че всичко ще бъде наред…