Поставих ръка на очите си, за да прикрия сълзите си.
От другата страна на беседката Уна наблюдаваше с интерес стичащите се между пръстите ми сълзи.
— Може ли да получа една?
Прехапах устните си и я погледнах.
— Какво ще ми дадеш в замяна? — успях да се насиля да кажа.
— Услуга — отвърна тя незабавно. — А имаш нужда от колкото можеш повече от тях, повярвай ми.
Избърсах лицето си и протегнах ръката си извън беседката. Една сълза се откъсна от пръстите ми и стоящата на няколко сантиметра от мен Уна я хвана с изпъната длан. След това изтича към акациите, усмихната както винаги. Преместих погледа си от нея към Люк, който се взираше в мен. Не можех да разгадая изражението му.
— Целуни ме — казах аз. Когато той не се помръдна, настоях: — Моля те.
Люк се приближи до мен и ме стисна силно в прегръдките си, с лице заровено в шията ми. Прегърнах го и аз и двамата стояхме така безмълвно в продължение на най-дългата минута в света. После той повдигна глава и ме целуна нежно по устните. Усетих вкуса на кръв от устната му там, където я беше прехапал по-рано.
— Диърдри?
При звука на гласа се откъснахме един от друг и аз замижах към здрача, опитвайки се да различа кой идва към нас. Брендън и Уна бяха изчезнали. Новопоявилата се фигура беше два пъти по-едра от тях, взети заедно.
— Мисис Уоршоу?
— Да. Какво правиш тук? — Тя се взираше в нас, очевидно в недоумение.
Чувствах се странно неориентирана, върната така грубо отново в реалния свят, и посочих плахо с ръка към арфата.
— Дойдох за тържеството.
Мисис Уоршоу вдигна изненадано ръка към устата си.
— Да не би да си тук от седем и половина?! Божичко, Диърдри, тържеството е другата седмица!
О.
Опитах да се съсредоточа.
— Майка ми каза, че е тази вечер. А и масите…
— О, скъпа, не. Вчера имахме прием по случай сватбата. Тържеството е другата седмица. Божичко. И си чакала през цялото това време? Със…
— Люк — казах и веднага добавих: — Приятеля ми. — Моят свръхестествен, обречен, великолепен, убийствен приятел.
— Ами… влезте вътре и хапнете нещичко. Скъпа моя, не мога да повярвам, че сте стояли навън през цялото време. Тъкмо се върнахме от града и чухме гласове в двора.
— Много мило от ваша страна — казах аз, — но наистина трябва да тръгваме. Баба ми е в болница, може би затова мама е объркала датите…
И тогава мисис Уоршоу изригна във вулкан от съчувствие и ни изпрати да си ходим с торба с курабийки, приготвени от личния й готвач (имат си личен готвач!), и с молба майка ми да й се обади, щом има новини за състоянието на баба.
Качихме се в „Буцефал“ и около минута мълчахме в мрака на колата.
Люк въздъхна дълбоко.
— Ами… — погледнах към него — Уна ми хареса. Донякъде.
Той се усмихна насила.
— И тя те хареса.
Тръгнахме си от несъстоялия се купон. Зяпах през прозореца навън в мрака и си мислех как тази нощ изглежда като всяка друга лятна нощ от живота ми, а никой не знае колко различна е всъщност. Ореол от бяло-зелена светлина, изпълнен с жужащи насекоми, ограждаше уличните лампи по главната улица на града. Лампите осветяваха спокойните, празни тротоари. На това място животът спираше след залез-слънце. Имах чувството, че с Люк сме единствените будни в този град на спящи улици и хора.
Умирах от глад. Обикновено след късно свирене някъде с назначения ми „шофьор“ се отбивахме до „Лепкавото прасе“ и си вземахме по някоя пържола или сандвич с току-що спечелените ми пари. Този път обаче нямаше свирене, а и нямах никакви пари у себе си. Може би беше глупаво, като се имаше предвид какво бяхме преживели заедно, но не исках да моля Люк да ми купува вечеря. Не исках и да го моля да спре, за да извадя курабийките на личния готвач на Уоршоу от багажника, защото това щеше да бъде подмолен начин за измолване на вечеря.
Затова просто си седях в колата с агонизиращ от глад стомах и си мислех как мама беше объркала датите на тържеството. Колкото повече мислех за това, толкова по-притеснително ми се струваше — мама, човекът-компютър, се беше провалила на елементарна задача. Чуждите родители можеха и да объркват такива подробности като дати и дни. Мама живееше заради тях.