И двамата подскочихме от изненада, когато в колата се разнесе някаква мелодия. След секунда осъзнах, че е глупавият ми телефон. Номерът, който се изписваше, ми беше непознат. Името над него обаче знаех: Сара Мадисън.
Погледнах към Люк.
— Сара е. — Натиснах копчето внимателно и вдигнах телефона до ухото си. — Ало?
— Диърдри? Това е телефонът на Диърдри, нали?
Говореше много високо. Беше ми странно да чувам гласа й, без да я виждам срещу себе си — чувствах, че нещо липсва без гледката на бюста, изскачащ от униформата й, за да подчертае индивидуалността й. Отместих телефона малко по-далече от ухото си.
— Да, Ди е.
— Обажда се Сара. — Без да ме изчака да кажа нещо, продължи: — Виж, трябва да ми кажеш веднага. Нали вие двамата си правехте шега с мен там, в „Дейв“? Трябва да ми кажеш, защото не съм… не съм на себе си, откакто се прибрах у дома, и наистина трябва да знам.
Не исках да я лъжа. Не и когато Луничавия перко можеше да се опита да се добере до нея, ако не успее да стигне до мен.
— Не беше шега, Сара. Не бих ти причинила това. Знаеш, че не бих.
— Да, да, така е… Не се бях сетила за това. Уф, да… Просто ми е трудно да… сякаш са ме цапардосали по главата или съм се надрусала… Имам предвид… той изведнъж се превърна във… О, майчице! Никога няма да погледна заек по същия начин вече!
Люк не се усмихна, но ъгълчето на устните му се повдигна лекичко нагоре и аз не успях да се въздържа и се изсмях.
— Виж, Сара, трябва да бъдеш много внимателна. Не знам какво точно искат Те. Може би никога повече няма да видиш някого от Тях, а може и да видиш. Вземи нещо желязно у себе си — ще Ги държи далече от теб.
— Аха. Разбрах го след сцената с ръжена. Беше суперяко! А Те какви са? Всичките ли са готини момчета на външен вид?
Стомахът ми изкъркори и се закашлях, за да го прикрия.
— Ами… не всички. Някои от тях са направо смъртоносно красиви момичета.
— Ясно, като мен — каза Сара.
Мина доста време, докато осъзная, че се шегува. Засмях се, а Сара продължи:
— Добре, наистина се шегувах. Значи Те наистина съществуват. Няма нужда да ходя в лудница и да започна да вземам „Прозак“ и някакви други лайна, нали?
— Точно така — казах аз, недоволна от собственото си колебание. — Наистина съществуват… а другото си зависи само от теб.
Последва нова пауза и сега Сара се засмя. Дали това, че ни бяха нужни светлинни години, за да схванем шегите си, беше знак, че живеем на други планети?
— Добре, ясно. Благодаря ти, сега съм по-добре.
Погледнах към Люк.
— Ъъъ, обади ми се, ако видиш някой друг от Тях, става ли?
— Да, разбира се, абсолютно. — И двете затворихме и аз се втренчих в телефона в ръката си. Да не би светът да полудяваше? Сара Мадисън ми се обади и ме разпитва за феите, сякаш обсъждахме училищни клюки. Мисля, че самият факт, че Сара ме потърси, бе по-разтърсващ от частта с феите. Имах чувството, че с невидимостта ми в гимназията беше свършено тъкмо когато започнах да я намирам за много удобна.
Колата намали и зави към някакъв паркинг. Погледнах към табелата пред нас — светещо неоново прасе със светеща неонова усмивка. „Лепкавото прасе“.
— Нали винаги идвате тук?
Погледнах въпросително към Люк, който ми отвърна с невинно изражение.
— Да, така е.
Той направи гримаса.
— Добре де, видях го в спомените ти. Познах табелата. Гладна ли си?
Кимнах и направих признанието на годината.
— Може и да похапна малко.
Люк изглеждаше облекчен.
— Благодаря ти, Господи! Направо умирам от глад. Хайде, ще те черпя вечеря.
Обзе ме чувство на вина: аз ям навън, а мама ме чака вкъщи, сгрешила датите.
— Може би трябва да се обадя на мама.
Люк застина с ръка на дръжката.
— Защо? Тя мисли, че още си на тържеството, а ако й се обадиш, ще трябва да й кажеш, че не си. Искаш ли да водиш този разговор точно сега?
— Това — отвърнах аз, отваряйки вратата — е много добър аргумент.
Той заобиколи колата, дойде от моята страна и ми подаде ръка. Лицето му беше осветено в червено от табелата на усмихващото се прасе. Поех ръката му и се замислих дали някога ще ми омръзне това усещане, което изпитвах, когато пръстите му докосваха моите. Пресякохме празния паркинг и влязохме в прохладния ресторант. Дежурната сервитьорка (не онази, която беше очарована от Джеймс) ни поведе към свободна маса за двама.