Люк се настани на стола от едната страна, а аз се спрях за секунда пред масата, потропвах с пръсти по бедрата си и се разкъсвах между дръзката Диърдри и нормалната Диърдри.
Той повдигна въпросително вежди.
— Какво?
Взех решение и се настаних на мястото до него, притиснах се силно и толкова внезапно към тялото му, че направо му изкарах за секунда дъха.
— Аз съм парен валяк! — казах.
Люк се засмя и лекичко ме побутна назад.
— Ама и ти си странна птица!
— Кой го казва само!
Седяхме рамо до рамо и зяпахме мърлявото пластмасово меню като нормална двойка, а не като владееща телекинеза откачалка и убиец на служба на феите без душа. Позволих си малко свобода на въображението и си представих как излизаме на среща — Люк като обикновен тийнейджър и аз като обикновено момиче. Ще похапнем същите сандвичи с барбекю, които винаги си вземаме, след това ще станем от масата, той ще ме хване за ръка и ще отидем до колата му. Ще ми позволи да карам, защото знае, че това ми харесва, и ще правим всички други неща, които правят нормалните гаджета, когато са на среща. Ще отидем до Смитсоновия институт и ще се опитаме да разтълкуваме модерното изкуство. Или на кино, където ще гледаме някой тъп екшън и ще се смеем на мелодраматичните моменти. Ще се помотаем из градския парк и ще гледаме как лятото изчезва зад хоризонта; ще загубя девствеността си под прикритието на дърветата, щедро прострели над нас листата си. Когато зимата дойде, той ще държи измръзналите ми ръце и ще ми казва колко много ме обича и че никога няма да ме напусне.
Очите ми минаваха вече десет пъти по до болка познатото меню, но не виждах нито една дума.
— Така ли ще бъде? — попита ме нежно Люк и аз знаех, че си мисли същото като мен.
Кимнах с глава.
— Това ще бъде нашето място. — Погледнах го, все още не бях свикнала с близостта му, а мракът отвън ме караше да се чувствам още по-странно. Усещах как част от мен — тази част, която се беше пренесла в съзнанието на Люк по време на малкото ни упражнение по разчитане на мисли — цялата се наелектризира.
Той се намести на стола си, за да ме погледне по-отблизо.
— Дарбата ти… усилва ли се след настъпването на нощта?
Затова ли се чувствах толкова жива в момента?
— Не знам. Защо?
— Нейната е най-силна, когато слънцето залязва, затова си помислих, че и при теб е така. — Люк захлупи ръцете ми със своите и ме придърпа към себе си. — А и имам едно особено усещане за теб точно в момента. Като че ли някой те зарежда с чисто нови батерии.
Ето го пак, сравнението с тази далечна кралица, която го е поробила — не бях сигурна, че ми харесва. Гласът ми стана съвсем леко по-хладен:
— Имаш ли такова особено чувство и за Нея, когато силата й се зарежда?
— Не. Но не бих си губил времето да се занимавам сега с Нея. Само ти си в мислите ми. Не ми остава място за никой друг.
Погледнах го в очите, видях, че се усмихва, и най-накрая потвърдих.
— Наистина се чувствам странно. А и напоследък не спя добре нощем. Смяташ ли, че това има нещо общо?
Люк сви рамене.
— Звучи напълно вероятно, нали? То… — прекъсна се по средата на думата, защото сервитьорката дойде да вземе поръчката ни. Никой от нас така и не прочете менюто, затова поръчах обичайния сандвич със свинско и за двама ни и тя се запъти към кухнята, вероятно доволна да се отърве от последните си клиенти за вечерта.
Люк продължи:
— Искам да упражняваш повече дарбата си.
Задавих се с глътка чай.
— Мислех, че не искаш Тя да разбере какво умея.
Той проговори бавно, сякаш не беше напълно сигурен в това, което казва:
— Това беше тогава — заради нещата, които Тя ми причиняваше. Предполага се, че никой, освен Нея не би могъл да прекрати… мъченията. Тя щеше да разбере, че си била ти, ако огънят угаснеше. Ако тренираш телекинезата си дискретно, Тя няма да разбере, докато вече не е прекалено късно.
— Прекалено късно за какво?
— За Нея — за да разбере, че си се научила да се грижиш за себе си и че е по-добре просто да те остави на мира.
Някак си не бях убедена, че допълнителните упражнения по телекинеза ще ми осигурят безопасност в тази ситуация.
— Мислиш ли, че може наистина да стане?
Люк се наведе към мен и докосна леко с устни бузата ми, дъхът му прогори кожата ми — усещането беше опияняващо.