— Те смятат, че имената са изключително важни, помниш ли? И наистина е така.
Намръщих се.
— Затова ли никой не може да си спомни твоето име?
Люк кимна и избоботи с пълна уста:
— Имената са начин да задържиш някого в съзнанието си. Повечето хора изобщо не помнят мен, не само името ми.
— Но аз те помня. Мога да кажа и името ти: Люк Дилън. И Те също могат. Поне Брендън го каза.
— Те виждат нещата по различен начин. Предполагам, че и при теб е така. Голяма изненада. — Докосна ме в ъгълчето на устните ми, където се предполагаше, че е усмивката ми. — Яж си сандвича.
Спомних си, че съм гладна, и двамата изядохме сандвичите си в мълчание. Когато приключихме, Люк прехвърли ръка през раменете ми и ме придърпа към себе си. Отпуснах глава на гърдите му и се заслушах в старите хитове, звучащи от уредбата; усещах студения допир на пластмасовия стол на гърба си, но не обръщах внимание. Помислих си отново, че макар „Лепкавото прасе“ да изглеждаше както обикновено, тази нощ не приличаше на никоя друга нощ от живота ми.
Люк се приведе към мен и прошепна в ухото ми:
— Иска ми се да мога да го споделя с теб. — Нещо в дъха му, докосващ кожата ми, в пръстите му, галещи шията ми, и непознатата вълнуваща нощ, напираща през прозорците отвън, накара стомаха ми да се преобърне. Станах, сграбчих ръката му и го дръпнах рязко от масата.
— Да излезем навън.
Изчаках, докато той оправи сметката и изчисли бакшиша, и след това го изкарах от ресторанта. Озовахме се пак в мъждивата червеникава светлина на паркинга. С всяка стъпка, която правех навътре в нощта под погледа на бледата луна, наблюдаваща ни отвисоко, имах чувството, че сменям кожата си; като че ли отлепвах тежките плочи плът и под тях се разкриваше чисто ново ярко, сияйно създание. Обграждаше ме стена, която бях издигала шестнайсет години, и с всеки удар на сърцето ми от нея се отчупваха късове. Бях напълно разтърсена и променена и когато стигнахме колата, още преди да успее да си намери ключовете, го целунах. Луда, неконтролируема целувка. Устните ми, притиснати в неговите, ръцете ми, обвити около врата му.
Явно Люк беше изненадан, защото минаха няколко секунди преди да ме прегърне и да ме целуне в отговор, пръстите му мачкаха тениската ми. Имаше нещо сурово и честно в целувките ни, полъх на страх, на предстояща загуба, която не можехме или не искахме да си признаем. Той ме стисна, отлепи ме от земята и ме постави на капака на колата, така че да не ми се налага да се повдигам на пръсти, за да го целуна, и аз усетих вкуса на кожата му, на врата му, на лицето му, на устните му, докато не ми остана дъх, а после обвих крака около него и го целунах още по-силно.
Телефонът ми вътре в колата звънна, съвсем тихо, но все пак се чуваше. Не исках да го вдигам. Не исках тази нощ да свършва, защото не знаех какъв щеше да бъде утрешният ден. Но Люк се освободи от прегръдката ни и зарови главата си в косата ми, останал без дъх.
— Трябва да се обадиш.
Исках да кажа „не“. Но докато се опитвах да измисля как да оправдая отказа си, той ме свали от капака на колата и извади ключовете си. Телефонът беше спрял да звъни, когато го взе от седалката и ми го подаде, но номерът на родителите ми все още беше изписан на дисплея под думите „пропуснато обаждане“.
Стоях отвън до колата и потръпвах без причина, докато набирах „обратно позвъняване“ и вдигах телефона до ухото си. Люк застана до мен, прегърна ме през гърдите и допря лицето си до моето.
— Диърдри? Къде си? — в гласа на мама долових непозната до момента нотка.
— В „Лепкавото прасе“. Ние…
— Трябва да си дойдеш вкъщи. Веднага.
Не очаквах такова нещо. Може би радарът й за непорочност се беше развалил.
— Тъкмо свършихме с вечерята си. Тържеството…
— Диърдри, ела си вкъщи. Важно е.
Мама затвори, а аз се взирах няколко секунди в телефона, преди да преразкажа думите й на Люк. Той схвана бързо ситуацията и ме бутна рязко в колата.
— Добре, влизай вътре.
Настаних се на мястото си, нещастна от развоя на събитията.
— Не искам да си тръгвам.
— Нито пък аз — каза Люк. — Но нещо се е случило. Трябва да отидем.
Изминахме краткото разстояние от ресторанта до нас за нула време. Всички светлини в къщата бяха запалени и през кухненския прозорец видях движещи се силуети. Люк ме хвана за ръката и двамата влязохме вътре. Мама беше в жълтата ни кухня, крачеше насам-натам като тигър в клетка, със странно изражение на лицето. През отворената кухненска врата виждах татко, който говореше по телефона. Мама застина на място, когато чу вратата да се отваря и закова очите си в мен.