— Диърдри. — Погледът й се плъзна по мен, надолу по ръката ми до вплетените ни с Люк пръсти, и тя сякаш цялата се вкамени. После направи две крачки към нас и отскубна ръката ми от ръката на Люк.
— Мамо! — извиках аз.
Но тя държеше ръката ми в желязна хватка и я повдигна, за да погледне пръстите ми.
— Носиш пръстена на баба си. Това е нейният пръстен.
Погледът й ме уплаши; издърпах със сила ръката си от нея.
— Даде ми го на рождения ми ден.
— Носиш нейния пръстен — повтори мама. — Носила си го през цялото време, още отпреди комата.
Отстъпих назад от това странно създание с обезумели очи, което беше влязло в тялото на майка ми. Люк ме подкрепяше с ръка, опряна на гърба ми.
— Тя ми го даде. На алеята пред вкъщи.
Мама посочи към него без думи, пръстите й трепереха, а после ги сви в юмрук. Най-накрая намери думите си и ги изстреля срещу мен:
— Тя е мъртва.
Странно, помислих си за емоцията, която би трябвало да изпитвам, но не я изпитвах, като безпристрастен изследовател от „Нешънъл Джиографик“, който внимателно наблюдава събитията и ги записва в бележника си. Диърдри открива, че е натъжена от новината за смъртта на баба си, и нещо повече, внезапно е обхваната от страх за живота на останалите си близки и приятели.
Но всъщност не чувствах тези неща. Знаех, че би трябвало, но не изпитвах абсолютно нищо, все едно току-що бях влязла в кухнята и мама ми се караше, че съм закъсняла.
— Чу ли ме? — Мама май не забелязваше, че и Люк е тук. — Тя е мъртва. Обадиха ни се от болницата. Баща ти в момента разговаря с лекарите.
— Как? — успях най-накрая да кажа.
Гласът на мама потрепери.
— Има ли значение?
— Тери? — Дълбокият и спокоен глас на татко се чу от другата стая. — Би ли дошла за малко?
Мама влезе в дневната, кухнята ми се стори празна и гола без нейното трескаво присъствие. Не исках да поглеждам към Люк. Не знам защо. Може би защото щеше да погледне лицето ми, да види, че по него няма сълзи, и да разбере, че съм ужасен човек. Телефонът в джоба ми изписука; получих есемес — явно машината не осъзнаваше, че това не е обикновена нощ и точно сега имах нужда от мълчание.
Люк се протегна, хвана ме за рамото и ме завъртя към себе си.
— Може да поплачеш по-късно, Ди. Сълзите ще дойдат. — Погледна ме с присвити очи. — Трябва да разбера какво е правила, преди да изпадне в кома. Работела е по нещо, което е трябвало да защити семейството ти. Трябва да го взема оттам.
Мъката не успя да се пробуди в мен, но страхът направо ме заля.
— Не отивай. Моля те, не отивай.
— Сега говориш така, но как ще се почувстваш, ако се обадят от болницата и ти кажат, че това се е случило и с баща ти? — Повдигна брадичката ми. — Така мисля аз. А ти?
Почувствах как сълзите ми бликат от очите, но не по правилната причина. Позволих му да целуне нежно устните ми и да ме прегърне, преди да излезе през кухненската врата.
В другата стая чувах как родителите ми спорят. Татко говореше с неговия тих глас, а мама му крещеше. Стоях сама в бледожълтата кухня, главата ми беше абсолютно празна. После се присетих и извадих телефона от джоба си. Едно непрочетено съобщение.
Беше от Джеймс и като половината от есемесите бе получено със закъснение — изпратено беше три часа по-рано. Отгоре бе написал обичайното име на съобщенията, което използвахме за всичките си безкрайни послания, за нещата, които бяха прекалено сериозни, за да си ги казваме лично — „дълбоки мисли“.
Отворих го.
ди, обичам те
Седнах на плочките и хванах главата си с ръце, слушайки как майка ми продължава да крещи на баща ми; питах се кога ли ще започне да ме боли.
Най-накрая събрах цялата си смелост и набрах номера на Джеймс, като наум се опитвах да измисля какво да му кажа, когато вдигне телефона. Той звънеше и звънеше, и звънеше, докато най-после чух гласа му: „Това е пощенската кутия на Джеймс. С набирането на този номер повишихте ранга си на готиност с цели десет точки. А ако оставите съобщение след бийпването, ще получите още десет. Чао.“
Затворих. Никога досега не бях попадала на пощенската му кутия — независимо кое време на денонощието беше или в какво състояние се намираше, Джеймс винаги ми отговаряше.