— Нали знаеш как някои хора успяват да се справят с всичко?
Отворих очи. Осъзнах, че ме чака, затова се забързах нагоре по стълбите.
— Какво имаш предвид?
С наближаването до залата по коридора срещахме все повече участници, чакащи реда си, които разговаряха шумно помежду си, но чувах гласа на Люк зад себе си без никакво усилие.
— Казваш на такива хора да напишат песен, а те създават симфония. Казваш им да напишат разказ, а те ти дават по един роман на ден. Казваш им да преместят лъжица, без да я докоснат, правят го на мига. Ако искат нещо, то става. Чудеса.
— Ами всъщност не, не знам — отвърнах аз. — А и не съм виждала такива неща, освен в научнофантастичните филми. Ти познаваш ли някого, който може да прави нещо подобно?
Люк снижи гласа си.
— Щях да го помоля да направи няколко чудеса за мен, ако познавах.
Проправихме си път до кулисите. Предишният дует — два тромпета — беше отвратително добър.
Люк продължи:
— Помисли си само — би могла да минеш покрай такъв човек на улицата. А може и ти самата да имаш такива способности, но никога няма да го разбереш, ако не опиташ.
— Говориш за импровизацията, нали? — Потърсих с поглед някого от организаторите. Бях започнала да изпитвам лекота, едно прекалено топло чувство обхващаше цялото ми тяло, което означаваше, че или ще завладея сцената с гръм и трясък, или ще се проваля по същия начин. — Схванах. Нямаше да знам, че мога да импровизирам така, ако ти не ме беше накарал да опитам.
— Диърдри Монахан и Люк Дилом? — Поредната дама с папка в ръце, която произнесе по ужасяващ начин фамилията на Люк. — Добре. Вие сте следващите. Изчакайте, докато тези момчета слязат от сцената. После аз ще ви представя. Може да кажете нещо кратко за мелодията, която ще изпълнявате. Кратко. — С измъчено изражение на лицето се обърна към музикантите зад нас и започна да повтаря речта си.
— Просто мисля, че не си даваш много зор — продължи Люк оттам, откъдето ни бяха прекъснали. — Доволна си от добрите резултати и толкова. Но това са най-обикновени добри резултати, нищо повече.
Сякаш нещо ме прободе. Обърнах се към него. Ще променя правилата на тази игра.
— Не искам обикновени неща.
Той ми се усмихна, или пък се усмихваше на нещо зад мен — не можах да разгадая изражението му. После извади малко шишенце като онези, в които има капки за очи, но без никакъв етикет.
— Очите ли те болят?
— Не, просто са… особени. Искам тази вечер да виждам всичко. — Примигна, очите му засияха от капките и се просълзиха.
Едно движение на ръката му и сълзите изчезнаха, а очите му останаха напълно сухи, но не по-малко сияйни. Нещо в тях ме накара да поискам да видя това всичко, което той щеше да види тази вечер.
— Диърдри? Реших, че си ти. — Мистър Хил, учителят ни по музика и диригент на хора, ме докосна по лакътя. Държеше се като мой музикален наставник, откакто минах в гимназията. Знаех, че според него ми предстои велика музикална кариера. — Как си?
Не отговорих на въпроса му машинално, както обикновено, а се замислих за миг.
— Всъщност не толкова зле, колкото очаквах.
Мистър Хил се усмихна зад телените рамки на очилата си.
— Страхотно. Исках само да ти пожелая късмет. Не че се нуждаеш от него, разбира се. Само помни — избягвай високите тонове на струните, когато пееш.
Усмихнах му се.
— Благодаря. Всъщност днес ще свиря в дует.
Мистър Хил погледна Люк и усмивката му изчезна. Попита го с неодобрение:
— Познавам ли те?
— Никой не ме познава — отвърна Люк.
Хвърлих му бърз поглед. Аз ще те опозная.
— Диърдри? Лукас? Ваш ред е. — Жената с папката ме хвана здраво за лакътя и ме насочи към сцената. — Успех!
Двамата излязохме заедно на прекалено осветената сцена. Косата на Люк изглеждаше направо бяла на ярката светлина. Погледнах към залата и се опитах да открия къде е седнало семейството ми, но публиката беше потънала в сянка. Така беше по-добре, не ми се щеше да виждам самодоволното изражение на леля Дилия. Настаних се на сгъваемия стол в средата на подиума — беше неприятно затоплен от прекалено нервния предишен участник.
Люк постави арфата до мен, пристъпи зад гърба ми и ми прошепна:
— Не бъди обикновена.
Потръпнах и придърпах арфата към себе си. Нещо ми подсказваше, че „обикновеното“ не е вариант, щом и Люк е намесен, и тази мисъл беше по-вълнуваща и плашеща от всеки конкурс, на който се бях явявала някога.