Почувствах се сама.
Четвърта част
Шестнайсет
Сънувах един от онези сънища. Когато не съм сигурна дали спя, или съм будна. Чувствах се така, сякаш съм будна и просто си лежа в леглото. Но в главата ми всичко беше мътно, като че ли спях, и гласът, който ми пееше, беше неясен и призрачен.
Гласът се покачваше и снижаваше по приятен начин, пееше в не съвсем точен ритъм и ми нашепваше, че името Диърдри означава „тъга“. По мъглявия, типичен за сънищата начин разбрах, че това е историята на една друга Диърдри. Тази трета Диърдри била сгодена за краля на Ълстър, макар да била влюбена в друг. Тя избягала със страстния млад Наоис, истинската й любов, което страшно вбесило краля. Той я последвал, убил Наоис и братята му и отвлякъл отново Диърдри, която трябвало да му стане жена, независимо от всичко. Отчаяна от мъка, Диърдри скочила от каретата и се пребила в скалите. Приглушеният глас в съня ми пееше, че всички момичета с това име свършват зле. Такава им е съдбата.
Поне тази Диърдри е била достатъчно умна да се самоубие, преди да стане още по-зле. Всички тези стари ирландски легенди свършваха трагично. Какво можех да очаквам сега, когато бях част от една оживяла легенда? Ела, човешко дете, шепнеше гласът задъхано, откъсни се от болката на твоя свят.
Беше като свръхестествена версия на онези касети за контролиране на съзнанието — „Спри да пушиш“ — които хората слушат, докато спят.
Отворих очи. Чувствах се отвратително — цялото тяло ме болеше, все едно бях чукала камъни предишната нощ. Баба ми беше убита от феите, най-добрият ми приятел беше влюбен в мен, гаджето ми беше убиец без душа на служба при някаква шизофреничка от другия свят, а възглавницата ми беше мокра.
О. Защо възглавницата ми е мокра? Изправих се бързо и се огледах около себе си с отвращение. Да му се не види, мамка му, мамка му… Чаршафите ми също бяха мокри. Калъфката на възглавницата ми беше направо прогизнала. Нощната масичка бе покрита със съвършено кръгли капки вода. Накъдето и да се обърнех, виждах роса, която изпълваше всеки сантиметър пространство с ароматни изпарения. Погледнах към прозореца, който беше широко отворен, и повдигнах мокрите си пръсти към носа си. Ухаеха на мащерка.
Какво, по дяволите, ставаше тук? Сведох поглед към все още лежащия до леглото ми Ръж; утринната светлина се отразяваше красиво в капчиците роса по козината му.
— Ама и ти си едно проклето куче пазач, нали така? Е, на чия страна си — на Тяхна или на моя?
Отвън, много близо до къщата, чух смях, висок и чист, красив като песен. Скочих от леглото и се втурнах към прозореца с такава скорост, че направо си изкарах дъха, когато се ударих в перваза. Веднага присвих очи от силното утринно слънце, но ми се стори, че с ъгълчето на окото си успях да зърна движението на някакво тъмно, неясно петно под прозореца ми, което обаче изчезна толкова бързо, че не можех да кажа дали наистина беше там или не. Вдигнах ръцете си от перваза и ги погледнах; по дланите ми бяха полепнали цветчета. Най-вероятно, макове.
Тъпите, скапани феи. През целия ден щях да мириша на онези ароматни торбички със сушени цветчета и листенца, които висяха по стените на италианските ресторанти. Махнах листенцата и бутнах навън останалите цветчета от перваза, гледайки навъсено празния двор. Прибрах се обратно в стаята и взех телефона от нощната си масичка.
Джеймс все още не ми се беше обадил, а пощенската му кутия беше пълна догоре, затова звъннах на Люк. Телефонът звъня, звъня, докато накрая се чу някакъв странен звук и се изключи.
Гледах телефона в ръката си и разсеяно си мислех колко са бели кокалчетата на пръстите ми, когато ги стисках силно в юмрук. Можеше да има хиляда причини, поради които и двамата да не се обаждат, но около деветстотин от тях караха сърцето ми да спира от ужас.
Чувствах се напълно объркана, но все пак трябваше да видя има ли и друг живот в къщата, затова се обърнах и се запътих към стълбите, и в този момент погледнах право в чифт невероятно огромни зелени очи.
— Мамка му!