Мина цяла вечност, докато осъзная, че очите бяха на Дилия и ме се струваха огромни, защото бяха толкова близко до мен.
Не знаех, че сред талантите, които тя демонстрираше охотно, е и способността да се придвижва безшумно.
Дилия ми подаде домашния телефон.
— Търсят те.
Опитах се да не изглеждам изпълнена от надежда, докато го поемах от ръката й, но изненадващо за садистичната й натура тя не остана да се наслади на жалкото ми състояние, а се обърна и затвори вратата след себе си. Вдигнах слушалката до ухото си.
— Ало? — Не познах веднага гласа, но фактът, че не беше Люк, направо ме срина със земята. — Ало? Ди ли е?
След това гласът откри познати вълни в мозъка ми — не го бях чувала отдавна: Питър, братът на Джеймс.
— Питър? Да, аз съм. Не очаквах да звъннеш.
Последва кратка пауза.
— Не съм звънял. Леля ти ме потърси.
Намръщих се към затворената врата и се запитах дали ако я отворя рязко, ще намеря Дилия с допряно до ключалката ухо.
— Ами… Това е странно… Откъде знае номера ти?
— Не съм в Калифорния. При родителите си съм.
Имаше нещо в гласа му, което ме накара да осъзная, че до момента не бях обърнала внимание на тона му.
— Да не е станало нещо? Кога се прибра?
— Долетях от Калифорния тази нощ. Божичко, Ди, не си ли чула? Мама и татко не ти ли се обадиха?
Много често се случва да знам какво ще каже някой, преди въобще да си отвори устата. Това беше от тези случаи, затова приседнах на леглото, сграбчвайки завивката с ръка. Знаех, че е по-добре да съм седнала, за да чуя това, което се канеше да ми каже.
— Какво да чуя?
— Джеймс… — Питър звучеше все едно се давеше. Спря за миг, за да се стегне, и когато продължи, гласът му беше отново овладян. — Претърпял е инцидент с колата на връщане от свиренето вчера. Той… той се е блъснал в дърво.
Наведох главата си надолу, свободната ми ръка се беше свила в толкова стегнат юмрук, че ноктите се забиваха в дланта ми, а с другата притисках слушалката до ухото си. Не знам как успях да попитам:
— Как е той?
— Колата е напълно разбита, Ди. Лявата страна… просто я няма. Полицаите пуснаха кучета през нощта, все още търсят… Джеймс.
Знаех, че спря, за да не каже „тялото“. Значи, толкова зле. Прилоша ми при мисълта за колата на Джеймс, за живота му, разбит до неподозирана степен. Колко пъти бяхме паркирали тази стара кола в най-отдалечената част на паркинга, за да не би някой да закачи и одраска боята й? Всичко това ми звучеше толкова глупаво в момента…
Преглътнах тежко.
— Той не е ли бил в колата?
Питър мълча известно време, а после каза с прегракнал глас.
— Ди, те смятат, че е изпълзял навън. Изпълзял е навън и е умрял някъде в гората. Навсякъде има кръв… Видях я. Господи, Ди!
Ноктите ми продължаваха да се забиват в дланта ми. Исках да кажа нещо, за да го утеша, но ми се струваше, че ще бъде фалшиво, идвайки от човек, който сам се нуждае от утешение.
— Пит… не знам какво да кажа. — Чувствах се ужасно неадекватна. И двамата обичахме Джеймс, трябваше да ми хрумне нещо по-смислено.
После се сетих какво исках да го попитам.
— Ще ми помогнеш ли да го потърсим?
Питър се поколеба.
— Ди… не си видяла колко много кръв има. Аз… божичко…
— Ако е жив, не мога просто да стоя тук и да чакам.
— Ди… — гласът на Питър потрепери, но после той отново дойде на себе си. Говореше с прости, кратки изречения, сякаш бях малко дете, на което трябваше да се обясни нещо много важно. — Той е мъртъв. Имаше прекалено много кръв. Сега търсят в реката. Дори не ни казаха да се надяваме. Той е мъртъв. Така ни казаха.
Не. Не, не е мъртъв. Просто не е. Нямаше да го повярвам, докато не видя тялото му.
— Кажи ми тогава къде е колата. Искам да отида.
— Ди, не го прави. Иска ми се и аз да не бях отивал. Не мога да си избия картината от главата си.
— Кажи ми къде е.
Не вярвах, че ще го направи, но той ми каза. Записах мястото на гърба на плика от академията „Торнкинг-Аш“ и затворих. Сега трябваше да намеря начин да стигна дотам.
Обадих се на Люк и оставих телефона да звънне двайсет пъти, преди да се откажа. На гърлото ми беше заседнала голяма лепкава бучка, която се опитвах да преглътна; тя не изчезна и даже май стана по-голяма, когато Люк не вдигна. Отказах се от опитите да се отърва от нея и се намъкнах в едни стари дънки и овехтелите си „Док Мартинс“. Трябваше да се подготвя за търсенето, очакваше ме доста работа. Докато се обличах, се почувствах изненадана от това, което ставаше вътре в мен, от това колко рационална бях. Гледах цялата скапана сцена от сериала за живота на Ди на телевизора от милион километри.