Слязох по стълбите. Долу се спрях за малко при звука на високите гласове, носещи се от дневната.
— Тери, не бива да се занимаваш с организирането на бдението за собствената ти майка. Нека Ерика или Джулия се погрижат. — Гласът на Дилия беше снизходителен и рязък, както обикновено; пиеше кафето си черно с допълнителна лъжица надменност.
— Как ли пък не! — Мама почти изпищя. — Няма да позволя семейството ми да обикаля край ковчега на майка ми, ядейки изсъхнали сандвичи.
— Нашата майка.
Мама се изсмя, силно и истерично.
— Ти си направо изумителна!
Не исках точно в момента да ставам част от това. Може би просто трябваше да открадна колата, докато се караха. Може би татко щеше да ме закара. Промъкнах се в кухнята и заварих баща си, който тъкмо отпиваше последната си глътка кафе и пъхаше портфейла в задния джоб на панталона си. Приличаше на животно в разгара на ловния сезон.
— Ди, добре ли си?
Тъпата бучка беше още там. Проговорих въпреки нея:
— Джеймс…
— Дилия ни каза.
Разбира се, че ще го направи. Вероятно с усмивка на лице. Чудех се дали тази жена въобще има душа.
— Искам да отида да го потърся.
Татко остави чашата си и ме погледна. Знаех, че сигурно приличам на луда, стоях там с обезумелите си очи и стисках здраво измачкания плик от „Торнкинг-Аш“ в ръка. Гласът на баща ми прозвуча нежно и успокояващо, докато прибираше телефона си от масата:
— Говорих с родителите му, докато ти беше горе. Казаха, че е мъртъв.
— Не са намерили тялото му. — Приличах на инатящо се дете, но не можех да се овладея. — Искам да го потърся.
— Ди.
— Моля те, закарай ме там. Нека поне да видя колата.
Очите на татко бяха изпълнени с жал.
— Ди, не искаш да я видиш, повярвай ми. Нека полицията си свърши работата.
— Питър ми каза, че са започнали да проверяват в реката! Не го търсят вече! Той е най-добрият ми приятел, татко! Не е необходимо да ме пазиш от гледката на разбитата му кола!
Той само ме погледна и поклати глава.
Не знаех какво да правя. Никога досега не ми бяха отказвали нищо — защото никога досега не бях молила за нищо. Ако имах собствена кола, ако имах шофьорска книжка, можех вече да съм тръгнала.
— Мразя, когато се отнасяте с мен като с дете! Мразя го!
Мразех, че съм толкова безпомощна. Знаех, че крещенето няма да ми помогне да се почувствам по-добре, но само това можех да направя в момента. Изхвърчах навън и седнах на горното стъпало на стълбището, махайки някакъв досаден конец от дънките си. Струваше ми се, че небето няма право да бъде толкова синьо, нито лятното слънце да гали така приятно кожата ми, сякаш можеха да ме подмамят да помисля, че този ден ще бъде като всички останали летни дни. Не беше. Дните никога вече нямаше да бъдат същите.
Не можех просто да си седя така.
Извадих телефона си и минах по всички входящи обаждания, които бях получавала, докато стигнах до номера на Сара. Поколебах се само за секунда, преди да позвъня.
— Да? — Тази едничка дума, произнесена с обичайния за Сара глас, ме върна отново на земята.
— Обажда се Ди.
— О, божичко, Ди! Чух за това. Джеймс Морган имам предвид. Даваха го по новините! Толкова съжалявам.
Странно, но съчувствието й ме докара по-близо до сълзите, отколкото всичко друго, което бях чула днес. Не им позволих обаче да потекат.
— Не мисля, че е било инцидент.
— О… така ли? Какво? Мислиш, че е бил пиян?
— Не. Мисля, че феите са виновни.
Последва мълчание и вече се бях притеснила да не е решила, че Луничавия перко е просто някакъв смахнат досадник, а аз съм си направила шега с нея, когато тя каза:
— Мамка му. Стига бе, сериозно ли говориш?
Почувствах се облекчена.
— Сериозно. Полицията все още не е намерила тялото, така че той може да е жив. Искам да го потърся, но родителите ми направо…
— … са изперкали. Да, знам. Родителите са кофти.
Събрах кураж.
— Чудех се дали… след като имаш книжка, би могла…