Сара ме изненада и не ме остави да довърша изречението си.
— Дай ми само две секунди. Къде живееш? Аха… Така или иначе щях да излизам, че тук ще полудея. Две секунди, обещавам.
Двете секунди се оказаха всъщност двайсет минути, но Сара все пак дойде. Спря в края на алеята, както й бях казала, а аз изтичах към стария й форд „Таурус“, преди родителите ми да разберат, че е там. Спряхме на няколко километра от вкъщи, за да се ориентирам на спокойствие в старата изцапана карта — исках да проуча лъкатушещите черни пътища, по които се налагаше да минем, за да стигнем до мястото на инцидента.
— Това е в средата на супернищото. Защо, по дяволите, трябва да ходим там? — попита Сара, но в момента нямах отговор за нея. В неловко мълчание излязохме извън града и подкарахме по безкрайните абсолютно безлични и еднакви черни пътища на Вирджиния: тесни, извити пътеки, изпъстрени със сенките на дърветата. Погледнах бегло към небето, което продължаваше да бъде все така яркосиньо, само на места съвършено бели облаци нарушаваха идилията му. Не можех да повярвам, че нещо лошо може да се случи в толкова прекрасен ден.
Свих се на седалката и се зарових в телефона си. Получени обаждания, пропуснати обаждания… Гласова поща, есемеси. Буквите минаваха пред очите ми, безсмислена поредица от думи за моето разбито сърце. После пръстите ми спряха и аз се втренчих с празен поглед в съобщението, което всъщност подсъзнателно търсех.
ди, обичам те
Затворих очи и си поех дълбоко дъх. Не биваше да плача. Не биваше да губя контрол.
— Благодаря ти, че дойде — казах най-накрая, нарушавайки мълчанието.
Сара изглеждаше облекчена, че проговорих.
— Разбира се, няма проблем. А какво става с родителите ти, какво беше това криене?
Свих рамене.
— Не знам. Всъщност… баба почина тази нощ в болницата.
— Леле. Ужасно съвпадение, а? — Сара спря на знак „стоп“ и наведе глава, за да погледне и в двете посоки.
Преглътнах тежко, лепкавата буца още стоеше заседнала на гърлото ми. Не знаех какво да кажа.
— Мисля, че е мило, че ти е тъжно за нея — обади се Сара.
Погледнах я изненадано. Не че се бях обидила, но това, което беше казала, звучеше доста тъпо.
— Баба ми — тази, която е жива все още — тя е невидима. — Сара сви рамене. — Все едно е от друга планета. Не гледа филми, не знае нищо за музиката, която слушам. Говорим си за времето и за подобни простотии, защото тя не забелязва нищо друго. Онзи ден се замислих за нея и не можах да се сетя за абсолютно нито една дреха, която е носила. Ужасно е, нали? Чувствам се зле, че не изпитвам нищо към нея, като че ли за мен тя вече си е мъртва. Светът се е променил и отдавна я е оставил зад гърба си.
Това бяха най-личните неща, които някога си бяхме споделяли, и беше странно. Струваше ми се, че трябва да кажа нещо, за да затвърдя този момент, за да ни обвърже завинаги с връзките на приятелството. Но не можех да измисля нищо. Беше прекалено късно, когато казах:
— Кара те да се страхуваш да остарееш…
— И да погрознееш. Да знаеш, когато стана прекалено стара да нося къса пола, моля те, застреляй ме.
Почти се засмях. Тя също.
После видях табела пред нас и й казах:
— Мисля, че е тук.
Сара подмина знака и трябваше да направи обратен завой, за да влезе в тесния тъмен път с много подходящо име — на табелата пишеше „Сумрачната улица“.
Напуснахме пътя с шарената сянка и се озовахме в пълен мрак — гъстите клони на дърветата от двете страни на улицата бяха сплетени в плътен покрив над главите ни като в гигантски зелен храм. Не знаех къде е било последното свирене на Джеймс и групата му, но не се сещах за някаква разумна причина да се забива в този изоставен път.
— Предполагам, че вече са откарали колата му. Трябва да потърсим мястото по следите от сблъсъка и ако случайно са останали някакви части.
Това беше най-дългата минута в живота ми — докато оглеждах зелено-кафявия мрак за белези от гибел и търсех какъвто и да е знак, че всичко, което познавах, си е отишло завинаги. И когато Сара спря до едно от дърветата, което изглеждаше като всички останали масивни дъбове край пътя, в началото не видях какво я беше накарало да избере точно това място.
Тя изключи двигателя.
— Имаш ли нещо против да остана в колата? Не мога да гледам кръв.
Кимнах.