— Няма проблем.
Излязох от колата. Спрях за миг на ронещия се път, миризмата на мокри листа и гора се пропиваше отвсякъде, почти потръпнах от студа в постоянната сянка на дърветата и тогава видях защо беше спряла: от едната страна на най-близкия дъб имаше обелена кора, а на тревата до него лежеше странично огледало, което хората от товарната платформа очевидно бяха пропуснали, когато са откарвали колата на Джеймс. А после видях и тъмната ивица по пътя — като онези следи, които остават, когато някой прегази елен и екипите от пътна помощ после дойдат да извлекат окървавеното тяло. Само че тази следа не беше от елен.
И имаше ужасяваща форма; зацапаните очертания на разплискана при борба кръв.
Затворих очи и се опитах да забравя за кръвта. Нямаше да мисля за Джеймс. Просто щях да си свърша работата.
Отидох до дървото. Мислех да взема огледалото със себе си, но се спрях точно преди да го вдигна от земята. То не беше важно. Джеймс беше важен. Продължих напред сред папратите и листата. Всичко изглеждаше безформено в този застинал, вечен полумрак. Беше тихо, чуваха се само приглушените гласове на скритите в короните на дърветата птици. Напредвах болезнено бавно — не исках да пропусна някоя следа сред мъхнатите папрати.
На около петдесет крачки от мястото на катастрофата обувките ми се натъкнаха на нещо твърдо в меката земя. Коленичих, присвих очи и видях бял предмет, блестящ сред тъмнината.
Внимателно го вдигнах и стомахът ми се сви. Малко шишенце с капки за очи, без етикет. Когато го отворих, от него се разнесе сладникавата миризма на детелини. Хиляди нови спомени, всичко мина едновременно през главата ми, образи, следващи един подир друг като на киноекран — Люк си слага капки в очите, Люк старателно приготвя самите капки, Люк прибира шишенцето в джоба си…
Прехапах устни и извадих телефона си, поколебах се за секунда, а после набрах номера му.
И тогава чух звън на няколко крачки от мен — странен модерен звук сред този почти древен покой.
Искаше ми се да затворя телефона и да се престоря, че не съм чула другото звънене, но беше прекалено късно. Последвах звука и открих мръсния телефон на Люк, наполовина заровен в земята, сред изпотъпканите храсти. Наведох се да го взема и видях червените капки по листата около него.
Дъхът ми някак застина в дробовете ми, а краката отказаха да ме носят повече. Притиснах ръка до устата си и задържах сълзите си. Исках да съм по-силна, исках да не си правя прибързани заключения, но сълзите все пак потекоха. Първо две малки капки едновременно се спуснаха бавно по бузите ми, после три и четири, и пет, докато накрая направо се изля порой, който за малко да ме удави. Свих се на кълбо в папратите, храстите и бодлите се забиваха в краката ми, но виждах само капката кръв по телефона и плачех за баба, за Джеймс, за Люк.
Когато сълзите ми затихнаха, бавно започнах да осъзнавам, че цялото ми тяло трепери, както ставаше с ръцете ми, когато се опитвах да преместя нещо със силата на мисълта си посред бял ден. Тялото ми беше като проводник на енергия, която се стичаше в момента през мен. Спомнях си усещането отпреди — и се огледах бързо, готвейки се за среща е Елинор или с някой още по-опасен от нея.
Видях обаче Уна, присвита върху един дънер на няколко крачки от мен, заела почти невъзможна форма — като котка, смучеща лапичките си, след като току-що е приключила с вечерята си. На фона на зелената светлина на гората бледата й кожа изглеждаше по-малко зелена от преди, въпреки че и така едва ли някой би я взел за човек. Странното й облекло веднага привлече вниманието ми: някакво палто, което приличаше на военна униформа от деветнайсети век с повече от дузина копчета и висока яка, а под него дълга бяла пола с волани. Необичайната комбинация създаваше впечатление за ултрашикозен вкус, умело подбрал дрехи от евтин вехтошарски магазин — едновременно мъжествен и женствен.
Тя сбърчи нос, когато забеляза сълзите ми.
— Правиш това отново?
Избърсах с длан лицето си и като си спомних какво ми беше казал Люк, застинах неподвижно, преди да отговоря:
— Тъкмо приключих.
Уна ми се усмихна лъчезарно.
— Виж какво мога аз, човешко момиче. — Фините й черти се изкривиха, веждите й се събраха, изразявайки тъга, устните й се нацупиха и една сълза — моята сълза — се спусна по мраморнобялото й лице. Капката проблесна в извивката на брадичката й и после, тъкмо когато се откъсна от лицето й, Уна протегна ръка и я хвана, прибирайки си я за после. Усмивката й се завърна така светкавично, както беше изчезнала секунди преди това, и тя се засмя високо и диво. — Не е ли идеално?