Аз подсмръкнах, носът ми се беше запушил от плача.
— Справяш се дори по-добре от човек.
Уна се надигна притеснително внезапно, закръжи около мен като птица — толкова близо, че усетих полъх от аромата й: нещо мускусно и едновременно сладко, диво и свободно. Прошепна в ухото ми:
— Знам какво търсиш.
Опитах се да не поглеждам към изпръскания с кръв телефон на земята и преглътнах тежко.
— А знаеш ли къде е?
Тя се изсмя и скочи отново на падналия дънер, изтанцува няколко стъпки върху него, а после с леки подскоци започна да се отдалечава от мен.
— Толкова е поетично. Нямам търпение да го изпея. Трябва да е в минорна тоналност, разбира се.
Искаше ми се да я удуша; не можеше ли просто да спре да се върти и да ми каже? С огромно усилие на волята успях да прикрия нетърпението си и да прозвуча мило:
— Би ли я изпяла за мен сега?
Уна се усмихна леко със свенливо сведен към земята поглед.
— Би ли дошла да живееш при мен завинаги?
Беше прекалено лесно да забравиш, че тя е също толкова опасна, колкото и Луничавия перко. Отклоних вежливо предложението й:
— Звучи чудесно, но не мисля, че мога да го направя. Това ли е единственият начин да ми го изпееш?
Уна ме погледна и каза с нежен, галещ слуха глас:
— Не, глупаво човешко момиче. Ще ти я дам като подарък, без да искам нещо в замяна, защото това ще вбеси Брендън, когато разбере. — Прекоси разстоянието между нас с два дълги подскока във въздуха, озова се отново до мен и полуизпя, полупрошепна в ухото ми:
Мелодията и гласът й сякаш спряха времето, а аз застинах на място, унесена от вълните на музиката. Имах чувството, че някаква невидима ръка ме люлее в невидима люлка. Не можех дори да си помисля да проговоря.
Уна зацъка неодобрително и щракна с пръсти пред лицето ми.
— И най-леката песен те омагьосва, скъпа. Как очакваш да откриеш любовниците си, ако не можеш да опазиш себе си? Предполагам, че ще се окажеш голямо разочарование. Така ли е?
Мигнах, все още леко неадекватна от магията на гласа й.
— Те не са ми любовници и двамата. Искам да кажа, никой от тях не ми е любовник. Имам предвид… — Песента постепенно загуби очарованието си и думите й най-накрая добиха смисъл в главата ми. — Твърдиш, че не са мъртви?!
Уна сви рамене и се отдалечи от мен, прелитайки в елегантен полушпагат над орловата папрат, а после се обърна назад и се поклони, сякаш беше направила нещо много впечатляващо.
— Все още не!
Отново можех да дишам. Чувствах се така, сякаш не бях вкарвала въздух в дробовете си, откакто видях телефона на Люк и капките кръв. Сега, за пръв път от доста време насам, си поех дълбоко дъх и после издишах свободно. Вътре в мен едно тихо гласче пееше те са живи, те са живи.
— Значи са при Нея. При Кралицата, имам предвид.
Уна затанцува бавно и с мънички подскоци и спря на около сантиметър от мен. Пръстите й се протегнаха към железния ми ключ, по-близо и по-близо; раздвижи ги леко, сякаш се изкушаваше дали да не ги допре до него. Наведе се към мен — лицето й докосна косата ми — и прошепна в ухото ми с глас, лъкатушещ между радостта и сериозността:
— Слънцестоенето наближава. Виждаш ли колко силни сме станали? Скоро Ловецът ще може сам да те докосне; скоро Одан, шутът на глупците, ще може да те оскверни, както пръстите му оскверняват всичко, до което се допрат. Те ще вземат песните ти, ще ги скрият дълбоко в себе си и дори няма да разбереш, че си загубила нещо. Те ще си играят с теб, докато настъпи моментът, в който с усмивка ще пожелаеш смъртта да влезе в теб.
Замръзнах, може би за пръв път напълно осъзнавайки колко опасно е това диво създание до мен и колко различно е от хората; създанието, което беше достатъчно близо, за да види изсъхналите сълзи по бузите ми.