С ъгълчето на окото си забелязах как устните й се разтягат в усмивка. Прошепна ми отново:
— Мисля, че сега е прекрасен момент да помолиш за онази услуга, която ти обещах. В замяна на сълзата ти.
Отстъпи назад и ме погледна преценяващо — сигурно представлявах жалка картинка, както си стоях там, трепереща от думите й, но с повдигната в някакъв последен опит за смелост брадичка.
Вгледах се в тези бездънни зелени очи и се опитах да открия някаква следа от емоция в тях, някакъв намек какъв трябва да е правилният отговор, но не видях нищо, освен дълбочина. Така че кимнах и казах, сякаш е било моя идея:
— Да, искам си онази услуга, ако обичаш.
— Мислех — Уна начерта пред себе си кръг с пръст, — че никога няма да го кажеш.
Прикани ме с ръка и аз се приближих предпазливо към нея.
— Вие, хората, харесвате хора, нали?
Не бях сигурна как точно да отговоря на това, но все пак кимнах с глава.
Тя начерта още веднъж кръга във въздуха и сега той като че ли остана там, след като сведе пръста си.
— Виждаш ли го? — Погледнах към блещукащите очертания на кръга, но виждах само кривия дъб от другата страна. — Не? — Уна изсумтя недоволно. — Опитай се да използваш очите си.
Очерта кръга отново и този път сиянието на линиите му ме заслепи и примигнах от болка; беше като да се взираш в слънцето, но освен това кръгът блестеше по някак погрешен начин, сякаш в очертанията му се побираха краищата на самата гора, но нямаше гора.
И сега го видях. Мъж на около трийсет-четирийсет години, с дълги разпуснати кафяви къдрици, четеше книга в средата на полето.
— Кой е този?
— Томас Стихоплетеца. Един от Нейните. Човек. Мъж. По-конкретна ли да бъда?
— Мисля, че тази информация ми е достатъчна — отвърнах иронично аз, макар да ми се искаше да ми обясни появата на дългокосия, защото нямах идея как образът на странен мъж, четящ книга в полето, може да се сметне за услуга.
— Виж колко човешки изглежда — каза замислено Уна, докато мъжът обръщаше страница от книгата. Не бях сигурна дали коментарът й се отнасяше за външния му вид или за способността му да обръща страници. — Мисля, че трябва да си поговориш с него.
— Къде е той?
— Там.
Още веднъж се преборих с изкушението да фрасна фея по лицето и перифразирах въпроса си.
— Как да отида там? — Надявах се искрено да не отвърне „пеша“, защото не бях сигурна, че щях да удържа юмрука си, ако го беше казала.
— Постоянно забравям колко сте глупави — усмихна се все така лъчезарно Уна. Разтегна още повече очертанията на кръга и видях, че мъжът седеше в средата на пасището близо до нашата къща, същото, в което бях срещнала за пръв път белия заек. След това тя бързо пъхна пръста в устата си, сякаш блясъкът от кръга я беше изгорил. — Да си призная, великодушието ми изненадва дори мен самата. Не можеш да си представиш колко голяма е услугата, която ти направих.
Ъъъ…
— Ами благодаря ти.
Уна се изплю в кръга и той изчезна като дим.
— Ще ти предложа още нещо, без да искам нищо в замяна. Безплатно. Удави хрътката на Ловеца, която пазиш. Ще трябва да я натиснеш под водата няколко минути. — Направи движение, все едно държеше една от ръцете си под вода. — Докато мехурчетата изчезнат.
Зяпнах изумено срещу нея.
Тя като че ли не забеляза ужаса ми и вместо това каза любезно, с очевидно усилие:
— Искаш ли си сълзата обратно? Ще имаш нужда от нея.
— Не, благодаря. Мисля, че на теб ти стои по-добре.
Уна ми се ухили в отговор.
Сара нямаше никаква представа как да се върнем вкъщи, затова отби и ме остави аз да карам. Въпреки че рядко бях шофирала, се ориентирах много по-добре сред черните пътища и скоро намерих главния път, по който можехме да се приберем. Все още бях замаяна. Да бъдеш отвлечен от феи и измъчван е доста лошо, но е много по-добър вариант от това да си мъртъв. Смъртта е необратима. Внезапно почнах да забелязвам подробности, които досега бях пропускала: колко прекрасен беше всъщност този ден, колко шумно пееха цикадите, как се въртяха листата на дърветата, за да разкрият бледата си страна, и как вятърът предвещаваше буря, независимо от искрящо чистото небе в момента. Може би заради промяната в настроението ми успях да забележа и нещо, което беше убягнало от вниманието ми на идване: колата на Люк.