Набих рязко спирачки. Сара изпищя.
— По дяволите! Какво правиш?
Подкарах колата на заден ход, за да се върна до малката отбивка, в която зърнах „Буцефал“.
— Извинявай. Видях нещо и трябва да го проверя — само две секунди.
Тя присви очи към прозореца, после се пресегна към задната седалка и си взе списание. Явно смяташе, че моите две секунди са същите като нейните. Оставих я да си чете и се запътих към мястото, където беше колата на Люк — зарязана в края на малък черен път, който преди е служел за достъп към царевичното поле зад него. Начинът, по който беше паркирана, намекваше за известна припряност и си представих как Люк се е притекъл на помощ на Джеймс — видял е, че се е блъснал, спрял е бързо и се е затичал да го извади от разбитата кола. Тази картина ми се струваше много по-приемлива от образа на окървавения Джеймс, изпълзяващ сам от понтиака и влачещ се по асфалта.
Аудито не беше заключено и макар да се чувствах малко глупаво, все пак се метнах на шофьорското място и затворих вратата. Отпуснах се назад на седалката, затворих очи и се оставих уханието на Люк, което все още изпълваше колата, да се пропие в мислите ми. Представих си, че той е тук с мен. Въпреки че не го бях виждала само един ден, вече ми липсваше непоносимо; онази част от мен, която беше в него, се чувстваше така, сякаш бе на милиони километри разстояние, на толкова далечно място, че не беше възможно да се стигне дотам. Когато бях с него, усещах, че съм обичана, желана, закриляна; сега бях като малка лодка, носеща се без посока в странно и бурно море.
Отворих очи и наоколо беше тъмно. Нощта обграждаше колата като плътно черно одеяло. Беше ми нужна около минута, за да осъзная, че се намирам в спомен. Бях Люк, шофирах и сърцето ми биеше лудо от адреналина. Бързах колкото можех — трябваше да стигна на мястото на катастрофата преди Тях. Погледнах към поставения на съседната седалка буркан, пълен с жълто-зелена смес, и си помислих, че може би трябва да намажа с нея подметките на обувките си за защита. Не, не, трябва да има достатъчно за Ди и родителите й, не можех да рискувам да я изхабя напразно. А и Те не искаха мен. По дяволите! Оставих буркана на пода и изскочих от колата, надявайки се, че хлапето още е живо.
Споменът свърши със звука от отварянето на колата. В истинския живот, моя живот, вратата още беше затворена и аз седях на шофьорското място. Погледнах към пода пред седалката до мен и ето го — полегнал на една страна под дълбоката сянка, хвърляна от следобедното слънце, което влизаше през предното стъкло — буркана, пълен с приготвената от баба смес. Приличаше на котешко повръщано.
Значи, той го беше намерил. Въздъхнах, вдигнах буркана — о, отврат, беше леко топъл, като нещо живо — и излязох от колата. Зачудих се какво да кажа на Сара, за да си намеря извинение и да закарам „Буцефал“ у дома. Знам, че беше егоистично да я оставя да се прибере сама, но исках да имам близо до себе си нещо, което да ми напомня за Люк.
Някакво движение привлече вниманието ми — нещо препречи за миг светлината, преминаваща през редките дървета, ограждащи царевичното поле. Пред мен, на три-четири метра от колата, вървеше висок мъж — кожата му беше кафеникава, с цвета на прашния път. Заради височината си му се налагаше да се придвижва бавно между клоните на дърветата. Беше чисто гол, мускулест и жилав като елен или състезателен кон, и макар че вниманието ми би трябвало да е привлечено към някои негови по-интимни части, просто не можех да откъсна очи от опашката му. Дълга и извита като камшик, завършваща накрая със снопче косми както при козите. Феята, защото това беше фея, макар и мъж, и то с такъв вид — трябваше да свикна най-накрая — спря и обърна бавно главата си, за да ме погледне. Очите му бяха прекалено събрани едно до друго, а носът прекалено дълъг и тънък над голямата му уста, за да го сбъркам някой с човек. Беше поглед на диво нещо, на създание, което знаеше какво представлявах аз, и това нито го притесняваше, нито го интересуваше. Изчаках известно време, след като то се скри в гората, изстрелях се светкавично към колата на Сара и се метнах вътре, носейки внимателно в ръце буркана.
— Какво е това? — Сара остави списанието и ме погледна.
— Нещо като противоотрова срещу феи, която баба ми направи.
— Леле! Откъде я взе?
Посочих с ръка към пътя.
— От колата на Люк.
— Люк е онзи готиният сладур, нали? Къде е той?
— Не знам.
Сара се намуси.
— Ди, мисля, че е време да изчезваме. Това абсолютно започва да прилича на филм на ужасите, а всички знаят, че в тях готините секси мацки умират първи. Хайде, да се махаме.